Warning: Parameter 2 to qtranxf_postsFilter() expected to be a reference, value given in /home/gerasimv/public_html/wp-includes/class-wp-hook.php on line 292
Впечатления – Герасим Величков – Джери, пътешественик, изследовател, фотограф


проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.
 

Впечатления

Илко Димитров

През целия си земен живот, Джери трескаво тъчеше, наистина не спираше да го прави, едно платно – от различни континенти, религии, от ледници, пустини, пазарища и хора.
Когато го видях на сутринта след смъртта му, разбрах, че механичната работа вече е приключена. Предстои ни друг, дори може би по – труден период на изговаряне на всичко това. По начин, който да не засяга целостта.

Владо Руменов

547657_577534978936788_60525694_n
Не бях добър ученик.
Към края на гимназията, в съседния клас се появи нов образ с невероятно къдрава коса и очила със също така невероятните дванадесет диоптъра. Появи се поради това, че и той не бил особено отличен ученик и с не особено примерно поведение. На принципа на „краставите магарета“ се сдушихме. По цели нощи нищехме „фундаменталните въпроси“ и какво ли не още…
С времето се разбра, че основните интереси на Джери, както се наричаше това „краставо магаре“, освен книгите включват още и планината, скалите и изобщо пътешествието. В името на пътешествието предпочете емигрантския живот. С оскъдни средства и почти на ръба на аскезата, беше къде ли не. Само до Австралия не стигна.
Беше завладян от природосъобразната философия но тибетския свят и влюбен в него. На няколко пъти заедно изминахме хиляди километри там. Обикновенно крачех подире му.
Запечатал съм като на филмова лента фигурата и походката му – тези леко криви крака, измършавели от недохранване и преумора из Хималаите, които уверено и ритмично преместват пътеката назад…
Наскоро предприе най-важното, неизбежното пътешествие на живота си-последното. От няколко години го очакваше с нетърпение. Обсъждахме го. Беше съвършено подготвен и спокоен.
Виждам го как се отдалечава – с тези малко криви крака, измършавели от недохранване и преумора из Хималаите, които уверено и ритмично преместват пътеката назад, докато той се приближава към светлината.

На добър час, Джери и до скоро!

Ралица Стоилова

Това,което ми даде Джери преди много години, а и през целия си живот, е разбирането, че човешкото Его е котва, която те пригвоздва към скалата, е желязна пранга, която те оковава. Ако искаш да се освободиш от Егото, прати своето Аз зад решетките. Не го пускай на свобода! Не го слушай какво ти нашепва. Това е демон, който с благи думи те вкарва обратно в окопите. Както казва Трунгпа – тибетският учител: “Загубата на Егото е страх от липсата на котва, страх от загубата на идентичност, ужас от липсата на солидна основа под краката ти. Но когато изгубиш всичко това, намираш свободата“.

Това разбрах благодарение на Джери.

Едвин Сугарев

Напусна ни Герасим Величков – Джери, пое по ръба на небето в най-трудното си изкачване. В кратките паузи между своите пътешествия, той вършеше разни неща. Например преведе над 20 книги от английски-като се почне от „Конски гамбит“ на Уилям Фокнър и „Критикът като художник“ на Оскар Уайлд и се свърши с книгите на великите алпинисти като Джо Таскър и Крис Бонингтън. Създаде 18 документални филма, сред които „Чадар-сянка от стъкло“, “Да се пречистиш в Хималаите“, “Кайлаш-оста на вярата“, “Река от косите на Шива“, “Планината отива при Мохамед“… Написа куп знаменити пътеписи, печатани в списание „Одисей“, които бяха способни да превърнат местата, за които четеш, в част от вътрешната ти биография.

Но преди всичко и над всичко беше пътешественик. През целия си живот Джери пътуваше къде ли не, за да се опита да разбере как светът съществува, как живеят хората в него, какво ги обединява, какво ги различава, дали вярата и религиите ги правят еднакви или абсолютно различни. Може би затова и неговия вътрешен свят бе също толква необятен, колкото и обхождания. Затова днес ние, неговите приятели искаме не да се сбогуваме, а просто да му пожелаем добър път в това най-високо изкачване-и нека там горе, на върха, опъне една палатка и за нашите блуждаещи души.

Чух,че името ти пак е пътник, Джери!

И че пак си изпреварил всички ни,като си поел нагоре по заледената река,която извира направо от небето.Лек път в незримото и не забравяй да оставиш следи-за всички нас,които идем подир теб!

Петър Атанасов

Раздяла с Джери

На 5 април т. г. ни напусна един от най-забележителните съвременни български пътешественици – Герасим Величков или просто Джери. В рамките на около 20 пътешествия бе стигал до най-затънтените, най-дивите и най-недостъпните, а поради това – най-привлекателните, кътчета на Земята.

През 1986 г. с Калина Стоилова осъществиха първия български трекинг в Тибет. След това – най-често с Калина, но и с други спътници, между които Николай Генов, продължи да обхожда земните забележителности – Хималаите, Тибет (бе може би най-големият им български познавач), Каракорум, Памир, Венецуела. Обиколи с яхта нос Хорн.

Джери бе пътешественик – не знам дали се изразявам точно – от старата школа. Не просто консуматор на това, което пътят дава. Подготвяше се за всяко тръгване както никой друг (въпреки огромната си ерудиция) и поемаше напред с отворени сърце и сетива, за да проникне докрай в новото обкръжение. И няма нищо случайно, че след всяко завръщане донасяше огромен “багаж” от осмислени впечатления и преживявания, които от позицията на ерудита и познавача, без грам чувство за превъзходство или менторство споделяше с всички, които имат очи да виждат.

Дълбоко бе осъзнал необходимостта от такова споделяне и съпреживяване, без което приключението и пътешествието остават само за собствена консумация. Не зная дали някой друг от обикалящите света българи е направил толкова фотоизложби, заснел е толкова филми и е написал толкова статии за преживяното колкото него.

Последната му изложба – “Чадар – сянка от стъкло”, бе открита на 2 декември 2010 г. Докато траеше, в Клуба на архитектите в София бяха показани шест негови филма. Стотици приятели и просто любознателни хора се докоснаха неговото фотографско и филмово творчество. Няколко дни преди това журито на Банскофилмфест’ 2010 начело с Майкъл Браун го удостои със Специалната си награда за цялостно творчество.

Джери бе роден през 1955 г. От 1989 до 2005 г. живя в САЩ. Преведе близо 20 книги – основно художествена литература, между които повестта “Конски гамбит” (“Knight’s Gambit”) и много разкази (между тях “Дим”, “Мънк”, “Ръка над водата”, “Слаб по химия”) на изключително трудния за пресъздаване на чужд език Уилям Фокнър. Негов е преводът на класическото за криминалния жанр произведение “Кукла на верига” от Алистър Маклейн.

Но в планинарските и алпийските среди е известен преди всичко с преводите на книгите “Южната стена на Анапурна” от Крис Бонигтън (“Медицина и физкултура”, 1981 г.) и “Свирепа арена” от Джо Таскър (издателство “Медицина и физкултура”, 1989 г.).

Джери бе скромен, кротък и добър човек. Опитът от пътешествията го бе превърнал в мъдрец. След него остава, написаното, заснетото, преведеното. И мястото в нашите сърца.

Сбогом, Джери. Почивай в мир!

Петър Атанасов

Владо Руменов

Джери…

68579_577534958936790_1750278668_n

За хора като него не се пише лесно. И не се пише лесно, защото едно от малкото неща, които ненавиждаше беше да е център на внимание. Сигурно в момента критично се е взрял през очилата си в дисплея на лаптопа ми.
Животът ни срещна в гимназията. Четяхме еднакви книги, слушахме еднаква музика. И двамата еднакво се стремяхме да не се задържаме много-много на едно място и да сме някъде из природата. Предизвикваха го планините. Не беше от хората, които живеят, за да работят. Тъкмо обратното – работеше, за да живее. А животът за него бе пътуване. Животът бе низ от пътешествия, които той внимателно подготвяше и по време на които срещаше планини и хора. Планини, родили различни богове и хора, говорещи на различни езици. И с планините и с хората се разбираше прекрасно, а и те го разбираха и приемаха.
В две от тези му пътешествия го съпътствах. И двете бяха в Хималая, географско понятие, което значи много повече от “планина”, макар и най-голямата. Мисля, че беше любимата му.
Минавахме през селца и манастири. Минавахме покрай върхове, преодолявахме превали и премеждия. Някои бяха сериозни, но знаех, че докато пред мен крачи Джери всичко ще бъде наред. И беше.
Наскоро Джери предприе най-важното пътешествие на живота си – това към Отвъдното. За него също се беше подготвял внимателно и дълго. Не ме е страх за него. Знам, че ще се справи – виждам го да крачи напред…

На добър час, Джери…

Николай Генов

С Джери по ледената Хималайска магистрала ЧАДАР

С приятеля Герасим Величков, когото всички наричат Джери, открай време крояхме планове около едно хималайско предизвикателство, което се нарича Чадар. Бяхме ходили неколкократно в някогашните тибетски княжества Ладак и Занскар, които сега са в пределите на северния индийски щат Джаму и Кашмир. Но да ги посетиш през зимата, когато туристите са оставили тази очарователна земя на коренното й население, беше нещо съвсем различно. Искахме да поживеем, макар само за два-три месеца, в този жесток свят и да потърсим отговор на въпроса какво задържа местните хора тук, в едни от най-суровите условия, които човек може да си представи.

По-скоро полярна експедиция, отколкото планинарски трекинг, тази авантюра вълнуваше въображението ни вече почти три десетилетия и беше крайно време най-после да я осъществим. Чадар е зимен път, използван от Средновековието, който свързва Ладак и Занскар, днес в крайния север на Индия. Трасето му минава по леда на замръзналата кашмирска река Занскар и е единствената транспортна артерия за коравите планинци, когато студът, снегът и лавините направят недостъпни високите планински проходи.

Често температурата по време на този преход по ледената хималайска магистрала през нощта пада и под минус тридесет градуса. Нощува се в пещери, както местните хора наричат издълбаните от реката подмоли. Пътуването е уморително, трудно и опасно, особено в разтопените участъци на реката, когато се налагат заобикаляния по стените на каньона, свързани с алпинизъм. Иначе през цялото време се върви по стъклен и не винаги достатъчно дебел лед. Има сериозен риск да паднеш в някой разтопен бързей на реката и да бъдеш погълнат от бурното течение под леда. Заради скоростта на движение и честите смени на терена по лед, сняг, скали и пясък, не се употребяват въжета и котки, защото това би отнело много време и би направило прехода безкраен. Общо в двете посоки от вливането на р.Занскар в Инд до малкото градче Падум трябваше да изминем около 300 км за 15-20 дни в зависимост от благосклонността на местния климат, определян като един от най-капризните на земята.

Разбира се, двамата търсехме в изживяването и романтиката, която можеше да ни върне макар и за кратко в чудния свят на една цивилизация, която китайските хунвейбини изцяло бяха унищожили в родината й – Тибет.

Ако ХХ век е докоснал Ладак съвсем леко, за Занскар с пълно право може да се каже, че живее в деветнайстото столетие. Заради недостъпността на родината си десетте хиляди занскарци живеят доста встрани от нашето съвремие. Тях не ги е грижа какво става из останалата част на земята. Тук световната техническа революция се свежда до печка, която гори, без да пуши, ветроупорен фенер и примитивно радио на батерии. Само в някога славната му и древна столица Падум – днес малко градче с не повече от хиляда души население, и в близкото до него Карша, разположено в основата на построен в скалите манастир, има електрически генератори. Но и те работят само по 2–3 часа вечер и то нередовно. Тогава сред шум и мирис на нафта мижавите крушки светят едва ли не със скърцане и светът оживява. Спре ли токът, всеки знае, че това е сигнал за лягане.

Занскар са две реки и три долини, разположени в най-отдалечения ъгъл на един особено студен район. На изток и запад от това изолирано зад високи проходи място сурови второстепенни планински била свързват Занскарската верига с Главния хималайски хребет и го правят да изглежда като висяща градина. Освен Земя на белия котел, наричат го още Родина на черните вълци или Ледена тундра…

Съвсем логично аз избрах за свой спътник Джери по няколко причини. Първата беше, че той познаваше добре този свят, където досега беше правил няколко великолепни пътувания. Беше си наумил да заснеме на филми едва ли не всички подобни по чар и красота места на земното кълбо. Освен това беше много здрав и интелигентен човек. Последното съвсем не е за пренебрегване, особено като се има предвид колко се изтощава човешката нервна система в условията на лишения и трудности – тогава в характерите настъпват неподозирани промени.

Джери беше между най-пътуващите българи. Той или скиташе, или беше в състояние “между две пътувания”. Всичко останало в живота му беше подчинено на тази цел. Многократно е кръстосвал Андите, плавал е с яхта около нос Хорн, обикалял е остров Борнео, архипелага Шпицберген и къде ли не, но за него това бяха дреболии по пътя към всяка следваща цел. Няма друг българин, който така добре като Джери да познава Хималаите и Тибет. Още през осемдесетте години със негови приятели са скитали из Занскарските Хималаи. Многокротно със затаен дъх съм слушал неговия разказ за разразилата се през онова лято снежна буря. Движението било парализирано и двайсетината трекери успели да намерят убежище в малка пещера, където прекарали повече от седмица. За нещастие тогава един от водачите загинал заедно с голяма част от конете…

И така, на 4 януари 2007 г., в 19,45 ч., двамата плюс цяла планина багаж отлетяхме за Индия. Без да абсолютизираме, с Джери със сигурност знаехме, че щяхме да бъдем първите българи, минали по Чадар.