Николай Генов
С Джери по ледената Хималайска магистрала ЧАДАР
С приятеля Герасим Величков, когото всички наричат Джери, открай време крояхме планове около едно хималайско предизвикателство, което се нарича Чадар. Бяхме ходили неколкократно в някогашните тибетски княжества Ладак и Занскар, които сега са в пределите на северния индийски щат Джаму и Кашмир. Но да ги посетиш през зимата, когато туристите са оставили тази очарователна земя на коренното й население, беше нещо съвсем различно. Искахме да поживеем, макар само за два-три месеца, в този жесток свят и да потърсим отговор на въпроса какво задържа местните хора тук, в едни от най-суровите условия, които човек може да си представи.
По-скоро полярна експедиция, отколкото планинарски трекинг, тази авантюра вълнуваше въображението ни вече почти три десетилетия и беше крайно време най-после да я осъществим. Чадар е зимен път, използван от Средновековието, който свързва Ладак и Занскар, днес в крайния север на Индия. Трасето му минава по леда на замръзналата кашмирска река Занскар и е единствената транспортна артерия за коравите планинци, когато студът, снегът и лавините направят недостъпни високите планински проходи.
Често температурата по време на този преход по ледената хималайска магистрала през нощта пада и под минус тридесет градуса. Нощува се в пещери, както местните хора наричат издълбаните от реката подмоли. Пътуването е уморително, трудно и опасно, особено в разтопените участъци на реката, когато се налагат заобикаляния по стените на каньона, свързани с алпинизъм. Иначе през цялото време се върви по стъклен и не винаги достатъчно дебел лед. Има сериозен риск да паднеш в някой разтопен бързей на реката и да бъдеш погълнат от бурното течение под леда. Заради скоростта на движение и честите смени на терена по лед, сняг, скали и пясък, не се употребяват въжета и котки, защото това би отнело много време и би направило прехода безкраен. Общо в двете посоки от вливането на р.Занскар в Инд до малкото градче Падум трябваше да изминем около 300 км за 15-20 дни в зависимост от благосклонността на местния климат, определян като един от най-капризните на земята.
Разбира се, двамата търсехме в изживяването и романтиката, която можеше да ни върне макар и за кратко в чудния свят на една цивилизация, която китайските хунвейбини изцяло бяха унищожили в родината й – Тибет.
Ако ХХ век е докоснал Ладак съвсем леко, за Занскар с пълно право може да се каже, че живее в деветнайстото столетие. Заради недостъпността на родината си десетте хиляди занскарци живеят доста встрани от нашето съвремие. Тях не ги е грижа какво става из останалата част на земята. Тук световната техническа революция се свежда до печка, която гори, без да пуши, ветроупорен фенер и примитивно радио на батерии. Само в някога славната му и древна столица Падум – днес малко градче с не повече от хиляда души население, и в близкото до него Карша, разположено в основата на построен в скалите манастир, има електрически генератори. Но и те работят само по 2–3 часа вечер и то нередовно. Тогава сред шум и мирис на нафта мижавите крушки светят едва ли не със скърцане и светът оживява. Спре ли токът, всеки знае, че това е сигнал за лягане.
Занскар са две реки и три долини, разположени в най-отдалечения ъгъл на един особено студен район. На изток и запад от това изолирано зад високи проходи място сурови второстепенни планински била свързват Занскарската верига с Главния хималайски хребет и го правят да изглежда като висяща градина. Освен Земя на белия котел, наричат го още Родина на черните вълци или Ледена тундра…
Съвсем логично аз избрах за свой спътник Джери по няколко причини. Първата беше, че той познаваше добре този свят, където досега беше правил няколко великолепни пътувания. Беше си наумил да заснеме на филми едва ли не всички подобни по чар и красота места на земното кълбо. Освен това беше много здрав и интелигентен човек. Последното съвсем не е за пренебрегване, особено като се има предвид колко се изтощава човешката нервна система в условията на лишения и трудности – тогава в характерите настъпват неподозирани промени.
Джери беше между най-пътуващите българи. Той или скиташе, или беше в състояние “между две пътувания”. Всичко останало в живота му беше подчинено на тази цел. Многократно е кръстосвал Андите, плавал е с яхта около нос Хорн, обикалял е остров Борнео, архипелага Шпицберген и къде ли не, но за него това бяха дреболии по пътя към всяка следваща цел. Няма друг българин, който така добре като Джери да познава Хималаите и Тибет. Още през осемдесетте години със негови приятели са скитали из Занскарските Хималаи. Многокротно със затаен дъх съм слушал неговия разказ за разразилата се през онова лято снежна буря. Движението било парализирано и двайсетината трекери успели да намерят убежище в малка пещера, където прекарали повече от седмица. За нещастие тогава един от водачите загинал заедно с голяма част от конете…
И така, на 4 януари 2007 г., в 19,45 ч., двамата плюс цяла планина багаж отлетяхме за Индия. Без да абсолютизираме, с Джери със сигурност знаехме, че щяхме да бъдем първите българи, минали по Чадар.