Kам–Дивият запад на Тибет…
Kам – Дивият запад на Тибет
Гръмотевичната буря вилня цяла нощ. Трясъците предизвикваха такива вибрации, че на моменти всичко затреперваше като при земетресение. Което, разбира се, ни напомняше, че само преди четири месеца Сичуан беше поразен от чудовищен земен трус. Много пътища тогава бяха прекъснати, особено към планинската западна част на провинцията, закъдето се бяхме запътили сега с Елена. Въртях се в леглото, вслушвах се в поривистия тропот на дъжда и се питах дали този път именно природата няма да ни попречи да прехвърлим планината и да влезем в най-източната част на Тибет – областта, наречена Кам. Довчера се опасявахме, че китайските власти ще ни откажат достъп до тези райони, защото там размириците, залели Тибет и прилежащите територии с тибетско население преди Олимпиадата в Пекин, бяха доста необуздани и многолюдни. Като последица Кам беше официално затворен за чужденци. Оказа се, че по всяка вероятност забраната вече е вдигната. Но дали това беше така със сигурност, никой не можеше да каже. Трябваше да отидем и сами да проверим на място.
В тоталната безбрежност на Тибетското плато Кам представлява малък остров, но като история и култура е твърде отличителен. Своеобразен буфер между Поднебесната империя и Тибет, областта винаги е имала метежна съдба. А като се прибави горещата кръв на обитателите й, сместа става гърмяща. В разцвета на Тибетската държава през средновековието местните феодали неотстъпно отстояват своята независимост и отказват напълно да сведат глава пред централизираната власт на Далай Лама. Разчитат на своите сърцати бойци, които далеч превъзхождат по военна стръв пацифистично закърмените тибетски войници на Ласа. Въпреки политическото си неподчинение, кампа – както са известни хората от Кам, поддържат близки духовни и културни отношения с Тибет. Неколцина от сподвижниците на Тзонг Капа, реформирал тибетския будизъм през XV век, са родом от Кам. Манастирът в Деге се утвърждава като най-добрата ксилографна печатница за религиозни текстове в цял Тибет. Зографската школа също получава признание и танките от Кам (будисткият еквивалент на християнските икони) са търсени навред.
Ала това, заради което кампа влизат под светлината на пожекторите и светът чува за тях, е ролята им в най-новата история на Тибет. След потушаването на антикитайското възстание през 1959 година и окончателната окупация на всички тибетски земи от Червената армия на Мао, единствено кампа не приемат стратегията на Далай Лама за пасивна съпротива и се вдигат на оръжие. Безстрашните им набези срещу китайската военна машина продължават до края на 60-те години и ако не друго, показват, че в Тибет нашествениците съвсем не се посрещат като носители на благоденствие, както твърди комунистическата пропаганда. Поради тази причина районите с тибетско население в Сичуан остават затворени за чуждестранни туристи чак до 1999 година. Верни на своя сводолюбив темперамент, кампа и днес не пропускат да протестират срещу китайското присъствие в земите им, тъй че достъпът до Кам продължава да бъде затруднен.
От предишните си сблъсъци с китайската ксенофобия относно неконтролирано в група пътуване на чужденци в Тибет знаех, че първият и основен проблем на индивидуалния пътешественик е как да си купи билет за транспортно средство, което да го откара в забранената земя. Инструкциите на властите са прости: на хора с недръпнати очи билети за проблемни райони не се продават! На автогарата в Ченгду само нас ни няма и в ужасната блъсканица на касата никой не ми обръща внимание. След минути се измъквам от тълпата, размахвайки радостно два билета за Кангдинг. Или Дарбо, според тибетското му название. Това е административният център на сичуанската част от Кам, отстоящ на 400 километра право на запад в подножието на масива Та-сюе Шан, в превод „ Планината на великия сняг”. Натоварваме се в поочукания, но по социалистически солиден на вид автобус и потегляме.
Денят започва безцветен и замрял в дирята на отминалата буря. Непрогледни като мляко изпарения притискат подгизналата разстителност. Нищо че е есен, тук географската ширина е като в Египет и зеленината е неувяхваща. Отначало шосето, свързващо Сичуан с Тибет , бе двулентова магистрала, ала скоро напуснахме мъгливите оризища и се заизкачвахме по тясно платно, виещо се паралелно с меандрите на бърза река. Завършена през 1954 година, за да осигури моторизираното нахлуване на Червената армия в недостъпното за автомобили Тибетско плато, тази съобщителна артерия прехвърля поредица от превали над 5000 метра надморска височина и се смята за шедьовър на пътното строителство. След четири часа достигаме няколкокилометров тунел, пробит в търбуха на висок хребет. Тук пътят е бил прекъснат от земетресението и в Ченгду се говореше, че чести скални срутвания го затварят и досега. Ние обаче имахме късмет и безпроблемно изпълзяхме отдругата страна на планината.
Оттатък не само времето се промени. Синева беше пробила облаците. Светлината се фокусира, изостри – стана планинска. Селцата наоколо вече не бяха разпиляни, а копактни, заобиколени от терасовидни ниви с ечемик. От дървен градежът се обърна на каменен. Къщите добиха типичната за Тибетския регион правоъгълна форма с малки прозорци и вътрешни дворчета. Появи се и първият будистки знак – прясно белосан чортен стърчеше на водослива между две реки. На огромни билбордове край пътя бяха изрисувани девойки в тибетски национални носии редом до войници в униформа на китайската армия, устремили дружо поглед в светлото бъдеще.
Привечер пристигнахме в Кандинг. Очаквахме да попаднем в едно истинско тибетско градче, но се оказа, че сме закъснели поне с двайсетина години. Разположен стратегически в тясна клисура, градът в недалечно минало е бил един от опорните пунктове на независим Кам и притежавал атмосферата на погранично селище, където се водела неспирна търговия. Кампа предлагали на своите китайски съседи яково масло и лечебни билки от високите плата, а купували от тях зелен чай и ориз. Днес търговията продължава, само че стоките са доста по-различни. Градът вече има напълно китайски облик, защото преселниците от низините далеч надхвърлят по брой автохтонното тибетско население . Все пак има запазени два будистки манастира, гротескно затиснати от панелни блокове.
На другия ден продължаваме към вътрешността на Кам. Разбираме, че безпрепятствено бихме могли да навлезем най-малко още 200-300 километра на запад, където има силно военно присъствие и надали ще можем да преминем. Отказваме се от редовния транспорт и се яхваме на микробус като нашите маршрутки, претъпкан с местни хора. Гледат ни подозрително, понеже чужденците в Кандинг са истинска рядкост. Думата си казва и насажданата от властите шпиономания. Опитват се да ни подпитат къде отиваме. Правим се на разсеяни и само стискаме палци веднъж да се качим на платото, пък после да става каквото ще.
За добра чест никой не ни проверява на излизане от града и ето че бързо напредваме към вратите на Кам – превала Гйе Ла, висок 4290 м. Тук прехвърляме планината и завесата е вдигната. Ограниченията на хоризонта, а с това и на собственото ни битие, сякаш се стопяват в безмерната дълбочина на Тибетското плато. Невъзможно е тази хоризонтална бездна да не разтупти човешкото сърце, да не предизвика олекване на емоционалната гравитация, да не доведе до почти атавистичен призив на волност. Всичко внушава усещане за свобода – и меките вълнисти хълмове, и снежните върхове в далечината, и номадските шатри, и черната мозайка на пръснатите стада от якове. Не издържаме повече в клаустрофобията на автомобила и при първа възможност слизаме за недоумение на спътниците ни. Какво можем да търсим в средата на нищото?
Крайпътното селце се състои от пет-шест къщи в класически тибетски стил с трапецовидни изписани прозорци, плоски покриви и масивни дървени порти. Едрите кучета не са особено дружелюбни за разлика от стопаните им, които тутакси ни предлагат чай и кисело мляко. Където и да се обърнеш наоколо, виждаш пасящи якове и номадски шатри от черна вълнена материя. Тази част от платото е с умерена височина, около 4000 метра. Известна е с тучната си паша и през сезона номади от близо и далеч се струпват тук. Повечето все още се придвижват на коне и с широкополите си филцови шапки много приличат на каубоите от Американския запад. В крак с хода на времето обаче пред входа на доста шатри видяхме спрели не оседлани жребци, а лъщящи на слънцето мотоциклети. Какво пък, стадата с тях по-бързо се събират…
Замръкваме в голямо село, всъщност градче, струпано между три хълма, увенчани с чортени и безброй молитвени флагове. Казва се Лаганг, също като близкия едноименен манастир, който е един от ключовите в Кам. Основите му са положени през IX век, когато тибетският цар Сонгцен Гампо, съпруг на китайска принцеса, изградил верига от сто и осем храма на изток, по посока на Поднебесната империя.
Търсейки място за нощуване, минаваме край манастирския комплекс, който изглежда дразнещо нов. Явно и той не е бил пощаден от Културната революция в Китай и сега е напълно обновен. Приютява ни жена на средна възраст с грейнало лице и благи очи. След като ни показва стаята за гости, изрисувана по тибетски в ярки декоративни мотиви и застлана с красиви шарени черги, заедно сядаме в кухнята.
Обзавеждането се състои от ниска маса с миндери, печка, телевизор и домашен олтар. Церинг Долма гордо ни показва фотография на големия си син, който е емигрирал в Индия и сега е монах при Далай Лама в Дарамсала. После ненатрапчиво изважда броеницата си и започва шепнешком да реди мантри, докато ние довършваме чая си.
През ноща е преваляло и утрото блести пречистено. Но за кратко, защото от горния край на селото се задава конвой от тежки военни камиони. Ръмженето на дизеловите двигатели и облаците от изгорели газове дълго обсаждаха Лаганг, ала това с нищо не попречи на местните кампа да направят сутрешната си ритуална обиколка по часовниковата стрелка около стените на манастира и да завъртят сто и осемте молитвени барабана в чест на Буда и неговото учение. Види се, свикнали са да им дрънкат оръжие пред прага едва ли не по всяко време…
След като войската отмина, по главната и единствена улица на селото се възобнови обичайнатото оживление. Младежи с дълги, сплетени на плитка черни коси сновяха предизвикателно с моторите си като на родео. Момичета с румени бузи и тежки бижута в прическите кокетно дефилираха по тротоара между сергии и скитнически кучета.
Монаси на възраст седяха на припек пред смесените магазинчета и блуждаещо съзерцаваха суетата на деня. Номади с натоварени коне предлагаха стока на търговците, които снизходително ги отпращаха, докато разговаряха по мобилните си телефони. Китайски туристи спираха с породисти джипове пред манастира Лаганг Гомпа, изваждаха фотоапаратите си и заснемаха каквото им попадне пред очите. Любопитни дечурлига се стрелкаха между тълпата, търсейки откритие. По склоновете на трите свещени хълма около градчето молитвените флагчета пъстрееха под синьото небе, вятърът се надигаше час по час и ги разиграваше като конска грива. Край тях пасяха достолепни якове, чиято невъзмутимост нищо не можеше да наруши.
Бавно се изкачихме до обгледно място, белязано с чортен. На изток встрани от пътя жълтееха бронзираните покриви на неотдвана реставриран храм. Зад него пасторалната необгледност се прекъсваше от снежна верига, където се бяха приютили дъждовните облаци от снощния валеж. В бисерната прозрачност на планинския ден изпъкна бледа дъга. С всяка изминала минута интензивността на спектъра се увеличаваше, за да бъде очертан накрая монолитен цветен свод над белите стени на новия градеж. Слязохме нататък и изневиделица пътят ни беше пресечен от десетина препускащи коне, устремени към входа на небесната дъга. Зад тях с развети коси галопираше на своя мотоциклет някакъв номад, размахвайки над главата си вместо ласо широкопола шапка. Отминаха. Като че ли само това и чакаше, видението на светлината изчезна след тях.