Сичуан – ял ли си днес?
Добър ден, Камисараки, Намасте, Хабари, Джулей, Салам алейкум, Таши дилей, Цъфан ле маа… Обикновено поздравът е първата семантична единица, с която се сблъскваме, когато попаднем в чужда страна. Опитваме се да я запомним и не пропускаме да я използваме при всеки сгоден случай, защото сме установили, че тогава между нас и хората насреща припламва ток, нещо наистина прави и техния, и нашия ден по-добър. Независимо че в отделните култури поздравът носи свое обусловено лексикално значение, функцията му навсякъде е чисто социална. Ако се скитате из островите по езерото Титикака, индианците ще ви посрещнат с „Камисараки” („Откъде си?”), масаите в Кения ще ви кажат „Хабари” („Какво ново?”), а шерпите по склоновете на Хималаите ще приветстват божественото у вас с „Намасте”. Реално погледнато никой не се интересува откъде сте или какво е новото. Важното е, че не само зрително сте регистриран, но и словесно разпознат. Чрез фразата на поздрава съществуването ви е оценено, потвърдено и прието като неоспорим факт. Същото важи и в обратна пососка. Установен е равностоен социален контакт между човешки същества, които взаимно зачитат правото си да бъдат точно на това място именно в този момент.
Веднъж като слизах в здрача към някакво село в Ладак, на пътеката ме пресрещнаха двама пастири, тръгнали нагоре да прибират добитъка си. „Отгоре ли идваш?”, попитаха невъпросително те. Достатъчно бях бродил из тия части на Азия, за да се усетя, че не бива да отговарям буквално. Пределно очевидно бе, че е невъзможно да слизам отгругаде освен отгоре. Отвърнах с „Джулей” и чак по-късно узнах, че правилния поздрав в случая би трябвало да бъде „Отдолу ли идваш?”. Логично. Ала логиката някак ми убягна, когато неотдавна в китайската провинция Сичуан ме поздравиха с „Цъфан ле маа?” – „Ял ли си ориз днес?”
Географски Сичуанският басейн оформя главния водосбор в долното течение на Янгдзъ, захранващ нейното могъщество по-нататък. Но на територията от 485 хиляди квадратни километра има не само реки и низини, както би могло да ни подведе самото название на областта, което означава „Четирите речни долини”. На запад земният релеф рязко литва в небесата чрез формите на най-източното разклонение на Хималайската планинска система – масивът Та-сюе Шан и неговия леден бастион Миня Гонга, висок 7556 метра. Отвъд вододела се ширва океанът на Тибетското плато, част от което е включено в Сичуан при създаването на Китайската народна република през 1949 година и окупирането на Тибет. От север и от юг Сичуанският басейн е ограден от по-ниски планини, граничещи с провинциите Гансу, Цинхай и Юнан.
Като човешко присъствие, низините на Сичуан са едни от най-гъсто населените райони на земята. Това съвсем не е случайно. Още от възхода на династията Цин през V век пр. Хр. земеделието тук процъфтява. Благодарение на авангардна напоителна система, съставена от шлюзове и язовири, чувствително паднали щетите от сезонните наводнения и добивите от ориз се увеличили многократно. И до днес Източен Сичуан представлява основната оризница на Китай. А поздравът „Цъфан ле ма”, макар и малко архаичен, продължава да е актуален по тия места. Нищо, че при това плодородие едва ли някой от 120-те милиона местни жители е останал без ориз…
Земеделието настрана, в общия икономически подем на КНР Сичуан е на челни позиции по качество на живот и развитие. Това ще почуствате веднага, ако идвате от някоя по-провинциална част на страната и кацнете директно в Ченгду. Мегаполис от над 10 милиона обитатели, столицата пръска модерно настроение и има представителен вид, макар и с привкус на гигантизъм. Друг е въпросът доколко си падате по китайския идеал за благоустройство и архитектурна естетика. Мастодонтските булеварди, които са като врящи каньони от трафик и пешеходци, са обточени със съвременни жилищни и бизнес сгради. Спретнати наистина, но без никаква физиономия. Конфуциански прагматизъм лъха отвсякъде, а всеки опит за въображение преминава в чистокръвен кич. През града тече неголямата река Нан Хе и докато пътувахме по крайбрежието с автобуса от летището, не щеш ли, отпред се вирна корпусът на презокенски лайнер. Зачудихме се какво прави този огромен плавателен съд в тая бара и като приближихме, се видя, че това е бетонно копие на кораб. Построен на самия бряг, в него се помещават магазини, ресторанти и т.н. Пиеш си зеления чай на циментовата палуба и… все едно си на луксозно плаване някъде далеч оттук.
Действително е за недоумение как китаецът съумява да създаде най-изящни произведения на изкуството и същевременно да бъде роб на имитацията и кича. Ако тръгнете по тесните улички в по-атрактивната част на града, ще се натъкнете на очарователни дюкянчета за всевъзможни традиционни изделия. Книжни фенери, филигранно украсени клечки за хранене, маски от прочутата Сичуанска опера, живопис върху яйца и какво ли не още – всичко изработено с невероятен финес и елегантност. А магазините за чай сами по себе си са истински шедьовър на вътрешното оформление. Продавачки там могат да бъдат само момичета, които отговарят на строги естетически критерии. Да бъдете обслужвани от тях в тази детайлно-прецизирана обстановка е същинска наслада за сетивата.
Парковете в Ченгду са друга привлекателна черта на многомилионния град. Проектирани са с майсторство и градинарски вкус, наситени с неповторима източна атмосфера. Разхождаме се по застлани с бял чакъл алеи, които криволичат между декоративни храсти от хибискус и рододендрон. Минаваме под кичести олеандри, надвиснали над алпинеуми и вирчета с пъстроцветни риби. Съзерцателно спокойствие ни завладява и ни се приисква да поседнем на пейките от разполовени дървесни стволове, поставени наоколо. Отпускаме се и едва тогава разбираме, че тези пейки са изляти от чист бетон, а годишните кръгове на дървото са умело изрисувани с блажна боя. Екологически коректно, нали?
В някои от по-старомодните паркове се издигат интересни храмове. Един от тях е Венхуа Гонгиян, където се намира светилището на Зеления козел. Това е най-старият и мащабен даоистки храм в Сичуанския басейн, чиито основи са положени в необозрима древност. Учението на китайския мислител Лао-дзъ, живял през X век пр.Хр., дава ядрото на даоизма, който две столетия по-късно се утвърждава като държавна религия в Китайската империя, наред с кофуцианството и по-късно будизма. Любопитното в даоизма е това, че той представлява странна амалгама от философия, психология и древнокитайски традиции. На практика става така, че даоистите се молят на всевъзможни други божества от китайската митология, но не и на Лао-Дзъ. Защото обожественият образ на Лао-дзъ често дори не фигурира в даоисткия пантеон. Погледнато от тази перспектива би могло да се каже, че даоизма е по-скоро вековно напластяване и отражение на културата в Китай, отколкото типична религия.
Както при всички култови вярвания, и в даоизма изобилстват всякакви митове – кой от кой по-чудати. Разказва се, че в този храм Лао-дзъ имал уговорена среща със свой приятел. Когато приятелят се появил в уречения час, там имало само едно пастирче, което водело две вързани кози. Човекът се зачудил, но сетне се досетил в проблясък на нелинейно мислене, че пастирчето е всъщност самият мъдрец. Ето как козите от тази история били свещеноположени. В тяхна чест бил съграден внушителен храм, който се състои от три отделни павилиона, като между втория и третия се издига красива осемстенна пагода. Освен че дизайнът й представлява архитектурна илюстрация на даоиското учение, дървената постройка е сглобена без употребата на гвоздеи и метални клинове. Пред входа на последния павилион могат да се видят бронзовите фигури на двете кози, чиято зеленикава патина е излъскана до жълто на определени части от тялото.
Минаваме с тълпите от богомолци през павилионите и правоъгълния двор на храма. В помещенията зад стъкло са поставени масивни бюстове на незнайни божества в златни одежди. Вярващите коленичат неколкократно пред тях и допират чело до земята. Пак в паралел с будизма, навън в метални жертвеници, наредени между отделните постройки, богомолци оставят да горят ритуални пръчки от силни благовония. Тежкият аромат пропива въздуха, който се губи затиснат под синкавата пелена от дим. От време на време прозвучава далечен гонг, а даоистки монаси с тъмни раса и прибрани на кок коси гневно ни обръщат гръб, щом вдигнем фотоапарата да ги снимаме. Преди да разберем, вече сме стигнали дъното на храма и водени от човешкия поток, се изкачваме до статуите на двете кози. Според поверието, ако хванеш едната коза за брадата, късметът никога няма да те изостави. Пипнеш ли хълбока на другата, всички житейски ядове ще избягат от теб. През вековете сигурно милиарди ръце са се докоснали до студения метал с онова горещо упование, което ни движи и днес.
Няма обаче надежда в погледа на мнозинството, което се тълпи да зърне грандоманската мраморна статуя на Мао посред централния площад в Ченгду. Не забелязваме и носталгия. По-скоро насмешка – у по-младите, които се кривят за снимка пред образа на вожда. И прикрито безразличие – у по-възрастните, които просто се разхождат в неделния ден. Ала ние кой знае защо се чувстваме малко като хипнотизирани. Час и повече не можем да се откъснем от това място. Сякаш демоничната каризма на този зъл гений продължаваше да властва над площада, видял падението на цели поколения, клели се тук във вярност към бащата на комунистически Китай.
Ако Мао Дзедун тепърва се превръща в туристическа атракция по тия земи, мечката панда е емблема на Сичуан отдавна. Този застрашен от изчезване вид трудно се възпроизвежда и затова китайските зоолози го развъждат в близки до естествените, но контролирани условия. Един такъв развъдник се оказа на път към следващата ни цел, свещената планина Емей Шан, и без дебат се поддадохме на любопитството. След като платихме неизбежната сума за вход в резервата, походихме доста през бамбуковите гъсталаци, за да се озовем накрая пред няколко панди, които седяха на тревиста заравненост, все едно са на сцена, и вглъбено дъвчеха бамбук. Наистина има нещо неживотинско в излъчването на тези гушкави мечоци, които и на живо изглеждат досущ като плюшени играчки.
Не толкова топли чувства поражда строителството в Емей Шан – една от четирите свети будистки планини в Китай. Първите храмове тук са вдигнати още с въвеждането на будизма в империята през III-IV век сл.Хр. Постепенно Емей Шан се превръща в сичуански вариант на православната Света Гора и в началото на XIV век манастирите наброяват повече от сто, а монасите са няколко хиляди. За жалост нищо от оригиналните постройки с тяхната тибетска иконография не е запазено до наши дни. Много сгради стават плячка на унищожителни пожари през годините. По време на Втората световна война японски войски завземат околността. По-късно идва ред на хунвейбините, които сриват със земята каквото е останало… Днес са наново построени около двайсетина храма, за да се демонстрират уж напълно възстановените религиозни свободи в съвременен Китай. Но въпреки всички старания на архитекти, строители и идеолози, трудно може да се надмогне доминиращото усещане за духовна празнота и бутафория.
Затова потокът от поклонници и туристи неминуемо бърза да се насочи към съседен Лешан, където на скалния нос при водослива между две реки може да се види едно от чудесата на будисткия мир. Издялана в отвесна стена от бакъреночервен варовик, седящата статуя на Буда Шакиямуни е висока 71 метра. На света няма по голяма статуя на индийския учител. Ушите му са седем метра дълги, а палците на краката – осем и половина. За късмет на поколенията, нито неумолимата сила на ерозията, нито злосторството на човешката ръка не са успели да отнемат от величието на тази колосална фигура. Е, не съвсем… Главата на Буда е доста кичозно реставрирана с розов фондьотен и черен макияж. Такова е разбирането за естетика по тия краища на земята.
От нивото на реката се изкачваме през тих парк, осеян със изображения от будисткия пантеон. Излизаме на възвишение със старинна пагода. Нататък следва храмов коплекс, препълнен с народ. Благовонни пръчици димят отвсякъде, а младите хора преобладават. Колкото и неодобрително да се гледа на религията от комунистическото управление в Китай, новите поколения все по-открито търсят своето религизно изживяване. От храма множеството излиза над скалната ниша, където е издялан Буда. Работата по скулптирането на фигурата започва през 713 година. Проектът е дело на будисткия монах на име Хайтонг, който прекарва живота си в една пещера наблизо, и осъществяването му отнема деветдесет години.
Обхождаме от различни страни статуята, дори се пускаме с лодка по реката до подножието й, откъдето гледката е феноменална. И се опитавам да разгадая какви ли чувства завладяват будистките поклонници, изправяйки се лице в лице с този исполин. Дали ги обхваща само страхопочитание, подобно на хунвейбините, когато са марширували екзалтирано пред каменните изображения на своя жив идол, стърчащи по площадите из цял Китай? Или ги обвзема смирение, подсилено с благодарност? Благодарност и озарение, загдето са извадили късмет да се докоснат до нещо, за което излиза, че си е струвало да бият толкоз път… Като стъпваме обратно на брега, мусонните облаци почерняват и далечен гръм предвещава буря.