проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: петък, септември 30, 2011 в 10:10 am.
В следните категории: 2005 година, Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.
Тагове / ключови думи: china, pamir, sindzian, uiguria, синдзян

Подир керваните на коприната

Прииждащата от изток зора неусетно разреди мастилената нощ, обливаща пустинния оазис. Силуетите на стотици прилегнали двугърби камили се изрязаха в кристалния фокус на сутрешния мраз. Студената тишина се процепи от недоспал човешки говор и гладен кучешки лай.

Керванджиите вдигнаха, без да бързат, своите натоварени с богата стока камили, които сънено поеха на запад по безконечния Копринен път. Пристъпваха с морни копита през пясъците – закъде ли да бързат и те, нали им остават още хиляди километри жаден ход в пустиня след пустиня… Потеглиха, а първите слънчеви лъчи прозираха през гората от нагъсто вървящи камилски крака, които засенчиха хоризонта с мъдро движение.Досещате се, че такава картина трудно би могла да се види на живо в днешно време. Но този сякаш изваден от “Хиляда и една нощ” Път на коприната, свързващ от хилядолетия Изтока със Запада, все още съществува. Е, разбира се, камилските кервани днес представляват влакови композиции, товарни камиони и пр., а керванджийските пътища са съвременни шосета и бързоскоростни жп линии. Ала така или иначе маршрутът си е все същият: от източните провинции на Китай през Централна Азия, Иран и Турция до входа на Европа. Това, което не е същото, са населените места по Копринения път.
Надали има пътешественик, който да не е потръпвал само при споменаването на имена като Кашгар, Турфан, Куча и т. н. Все възлови точки по Пътя на коприната в Синдзяно-Уйгурския автономен район на Китай, които през вековете са били и опорни културни центрове в района, обозначаван от историците като Таримски басейн. Разположен приблизително върху територията на пустинята Такламакан и ограждащите я планински масиви и високи плата, Таримският басейн е същинска Месопотамия на древни култури. Нещо повече – именно тук се осъществява най-осезаемият допир между елинската, индийската и китайската цивилизация.

Още през V в. пр. Хр. древногръцкият историк Херодот описва една земя в сърцето на Азия, където живеят митични еднороги, едри като скарабеи мравки копаят мравуняци в златоносна пръст, а по склоновете на безкрайно високите планини растат зловонни бурени, причиняващи разцепващо “главоболие у дръзналите да странстват по Покрива на света”. Има веществени свидетелства, че Таримският басейн е бил обитаван от човека поне от пет хиляди години пр. Хр., когато пустинята е била доста по-маломерна и гостоприемна от днес. Още тогава Пътят на коприната вече e функционирал, само че вместо от фин текстил и зърна чер пипер търговският трафик се състоял предимно от полускъпоценни камъни като нефрит и лазурит.
Първите писмени данни за района и населението му са от 399 г. сл. Хр., когато китайският будистки монах Фа Шиан минава оттук в търсене на път за Индия и своите религиозни корени. Той разказва за проспериращи градове, населени с будисти от арийски произход, които провеждали богослужения в изкусно изписани храмове, а в хазните им влизали солидни постъпления от вече пулсиращата търговия по Пътя на коприната. Всички данни за тези цветущи будистки поселища мистериозно секват след началото на VІІ в. Запазват се само руините на богатите им градове, които пясъчният покров на Такламакан скрива от света, за да бъдат разкрити като археологически останки едва в началото на ХХ в. Каква е била съдбата на техните обитатели, остава загадка и до днес.
Следващият етнос, заселил се по Пътя на коприната в Таримския басейн, са уйгурите. Те идват там около VІІ – VІІІ в. сл. Хр. и имат тюркски произход. Тяхната поява съвпада горе-долу с повсеместното мюсюлманско нашествие на изток, в резултат на което уйгурите приемат исляма, но никога не успяват да преодолеят клановото разцепление и да създадат хомогенна държава. От което пък се възползват китайските династии, които периодично изпращат в западните покрайнини на империята си военни експедиции, имащи за цел да покажат на враждуващите ханове кой е господарят по тия места. В крайна сметка уйгурите и сега продължават да изкарват прехраната си из прашните оазиси покрай Такламакан, макар днес повече да не се занимават с керванджийство и камиларство, с които някога обслужвали Копринения път.

През средновековието независимо от размирици и войни трафикът по Пътя на коприната набъбвал непрекъснато и когато в края на ХІІІ в. ренесансовият търговец Марко Поло прекосява цяла Азия, търговията с тъкани, подправки и какво ли още не кипи по-силно от всякога. По-късно обаче, след индустриалната революция в Европа и завладяването на Индия от Британската империя, сблъсък на интереси и борби за политическо влияние между Великите сили довежда до спад на търговията по тежкия път от Босфора до Източнокитайско море и обратно, чието преминаване продължава да отнема дълги месеци и както винаги е съпроводено с множество опасности, лишения и загуби.
Ако през ХІХ в. търговията през Таримския басейн намалява, то обратнопропорционално нараства интересът на учени и археолози от чужбина към неговата история. Боричкайки се за стратегическо надмощие по време на т. нар. Great Game в Централна Азия, англичаните изпреварват руснаците и през 60-те и 70-те години на века осъществяват първите изследователски експедиции в района, които имат безспорно и разузнавателна мисия. По-късно се появяват “чистите” пътешественици като Костенко, Свен Хедин, Николай Рьорих и т. н. Забележителното е, че шведът Свен Хедин – един от най-ерудираните познавачи на Централна Азия и Тибет – се проявява и като “алпинист”, опитвайки се да изкачи връх Музтаг Ата (7546 м н. в.), но не как да е, а възседнал як! Не успял естествено, ала постигнал почтената височина от 6300 метра.
Най-голям археологически късмет по Копринения път обаче извадил сър Оръл Стийн, който през 1901 г. открил цял сравнително запазен град, датиран в началото на новата ера. Това е Нейа в близост до съвременния Хотан. Откритието си британецът направил благодарение на пълноводна река, която сюрреалистично прорязвала пустинята и осигурявала лесно водоснабдяване на кервана му. Недоумението на археолозите било извънредно, когато на следващата година, посещавайки обекта, от реката нямало ни следа! Не съвсем. Оказало се, че по каприза на такламаканските ветрове подвижни пясъци са засипали реката, за да я открият отново след някоя и друга година…Образно казано, такава била съдбата и на Копринения път през столетията.

През ХХ в. той изпада във все по-голямо забвение, особено след Втората световна война, когато и в Централна Азия пада тежка “желязна завеса” и запечатва за близо пет десетилетия границите между Китай и всички съседни нему държави. Но ето че от десетина години насам Пътят на коприната започна постепенно да възкръсва. Китай отвори границите си с бившите средноазиатски републики на СССР, а икономическият бум в самата страна доведе до свързването на Синдзян с жп линия, следваща маршрута на Копринения път, която през 2000 г. стигна и до Кашгар. Сега се работи върху проект тя да бъде продължена през памирските проходи до Киргизстан, Узбекистан и евентуално до бреговете на Каспийско море. Всичко това несъмнено дава нов облик на Пътя на коприната и ако човек се надява, че пътувайки по него в ХХІ век, би могъл да усети нещо от романтиката на някогашната керванджийска атмосфера, ще остане дълбоко разочарован.
В днешно време археологически паметници, свързани с историята и развитието на Пътя на коприната, все пак могат да се видят в доста градове из Западен Китай. Турфан представлява обширна падина под морското равнище (минус 154 метра) и съответно най-горещото място на територията на Китай с измерена максимална температура от 50 градуса по Целзий. Тук се е намирала първата столица на уйгурите след тяхното преселение в Синдзян. Те съградили поселището си сред напуснат раннобудистки град, ала до днес са оцелели само безформени зидове…
Куча е бил един от най-издигнатите древни градове по Пътя на коприната.
В района има няколко скални религиозни комплекса, т. нар. Хиляда пещери на Буда. За това, че тук е съществувала силно развита предислямска будистка цивилизация, говори хрониката на китайския монах Шуан Дзанг, който минал през града в 644 г. сл. Хр. и записал, че от двете страни на западната порта се издигали монолитни, трийсетметрови статуи на Буда, а многобройните манастири наоколо били изографисани с красиви фрески. Най-голям е манастирът “Кизил”, който датира от ІІІ в. сл. Хр. и съдържа повече от 230 пещери. Днес от тези стенописи не е останало почти нищо. Разбира се, Куча многократно е опустошавана през годините от нашественици, които са нехаели за будистко изкуство, но в началото на ХХ в. я нападат друг вид “вандали”. Немските археолози Грюнведел и Лекок свалят всички по-стойностни фрески от стените на Кизил и ги отнасят в Германия. Както се изразява един китайски изкуствовед: “Ако някой иска да се запознае с изкуството на Кизил, по-добре да посети Цвингера в Берлин, отколкото да бие път до Куча.”
Иначе Куча е един съвременен град с широки улици, опасани със сиви безлични сгради в неизменния китайски строителен стил за дълбоката провинция.

Какъвто впрочем е и Кашгар – легендарният транспортен възел по Пътя на коприната, където се кръстосвали три основни пътни артерии от старо време. Запазените паметници в града са най-вече от мюсюлманската епоха, като джамията “Идках”, завършена през 1442 г., както и гробниците на многобройни кашгарски владетели, а кирпичени останки от градските крепостни стени съжителстват абсурдно с модерните булеварди и една мастодонтска статуя на председателя Мао…
Ала това, което все още дава цвят и аромат на Кашгар, са хората и местните занаяти. Тукашното население е пъстра етническа смес, съставена от уйгури (те са мнозинство), киргизи, таджики, узбеки. По сергиите на улицата могат да се видят неповторимите централноазиатски килими и копринени тъкани, както и оригинални бижутерски образци, сребърни съдове, инкрустирани струнни инструменти, ножове. Начинът на изработка може да се е променил, но моделите и багрите са едни и същи от векове.
Основната атракция на Кашгар без съмнение е неделният пазар, където цялото това стълпотворение от азиатски лица, жестове, облекла, предмети и екзотика се концентрира из тесните улички на чаршията и едва сега съвременният пътник по Пътя на коприната има възможност поне бегло да усети каква пълнокръвна атмосфера е владяла тия места в миналото. А когато падне вечерта и пазарът се разотиде, навярно би могло да се види и как някой самотен камилар се отдалечава в залеза с непродадените си камили…

One Response so far

  • От Слънчев бряг says:

    Привет колеги с мъжа ми редовно посещаваме публикациите в сайта ви но рядко пишем, след като прочетохме и тази публикация вече със сигурност можем да кажем че това е най-добрия сайт на тази тематика, поздравявам авторите за положените усилия в писането на тези страхотни статии и за това че ни информирате. Ще очаквам следващите ви статии с нетърпение. Благодаря ви още веднъж, супер сте и успех в развитието на страницата.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.