проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Можете да споделите сайта в социалните мрежи.

Публикувано: петък, септември 30, 2011 в 10:15 am.
В следните категории: 2005 година, Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.
Тагове / ключови думи: china, pamir, sindzian, uiguria, синдзян

Възелът на планините – Памирското плато

Всеки знае, че Централна Азия е пространно географско понятие, намиращо се някъде в средата на най-големия континент на света.
Малко известен обаче е фактът, че сред тази обширна територия, разположена поне в седем държави – от Монголия до Афганистан, има един отрязък, по-малък от България, където като във всевселенски възел се сплитат всички най-високи планини на земното кълбо.
Днес този затънтен край, скрит в утробата на Азия, е известен като Памирското плато. Но за древните арабски географи, които са считали, че всички планини на планетата са свързани – от Пиренеите, та чак до Хималаите, и които образно са описвали сушата на познатия дотогава свят като препасана с шлейф от планински вериги привлекателна жена, това е бил Бам-и-Дуня, “Пъпа на света”.
Административно Памирското плато се намира в югозападния ъгъл на Синдзяно-Уйгурския автономен район на Китай и представлява полупустинна котловина с дължина близо 400 км, ширина – 50 – 70 км, и средна надморска височина около 3800 метра. Прорязана от плоски платовидни долини, тази земя образува нещо като трапец, вклинен между надоблачни висини: от юг го притискат Каракорум и Хималаите, от изток плътно настъпва Кунлун, от югозапад Хиндукуш, а от запад – Памир. Все планини с оградни хребети над 7000 метра! Единствено от север иначе сходният с останалите по могъщество Тиеншан не навлиза така рязко в котловината. Неговите склонове се спускат плавно на юг и това позволява по-лек достъп в суровото светилище на планините.

Именно от тази посока ще проникнем в Памирското плато и ние с моя спътник Оги Кърчев. Потегляме от китайския край на знаменитото Каракорумско шосе, единствената сухоземна връзка между Индийския субконтинент и Централна Азия. Един високопланински път, който е символ на опасни автомобилни авантюри сред неописуема природа! Той преминава през шеметните каньони на реките Инд и Хунза, прорязващи гръбнака на Каракорум в Пакистан, за да превали прохода Кунджераб (4850 м н. в.) и се прехвърли в Памирското плато вече на китайска територия.
За нас началото на маршрута от север е подчертано недраматично: по сухо дефиле за три часа долазваме с превозващия ни микробус от юлската жега на оазисите покрай пустинята Такламакан до свежата прохлада на 3000 м надморска височина. Съвсем неочаквано клисурата свършва и пред очите ни се ширва посребрената тиня на плиткото езеро Туригбаши – началото на Памирското плато. Растителността е оскъдна, само в близост до възсолената езерна вода е прорасла хилава трева, където преживят якове. В далечината на запад се белеят хребетите на Памир, границата с Киргизстан отстои на някакви си трийсетина километра от тук. В по-близък план на юг се издигат големи почти колкото Витоша хълмове, съставени от фин сивкав пясък. Предизвикателен, студенокръвен пейзаж, чийто застрашителен облик се усилва от наситената, тежка светлина, характерна за разредения въздух на високата планина.
Продължаваме нататък и скоро на изток хоризонтът се препречва от снежно-ледени стени – достигаме най-западното окончание на планинската система Кунлун, чийто върхове Конгур и Музтаг Ата се извисяват много над 7000 метра. Наблизо се намират Каракулските езера, откъдето започва същинско ни пребиваване сред пустошта на Памирското плато. Сваляме от микробуса нашите порядъчно обемисти раници, натъпкани до пръсване с провизии, бивачни съоръжения и височинна екипировка. Установяваме се при киргизки номади, чийто лагер се състои от пет-шест юрти, опнати на самия езерен бряг.

Тукашното население е съставено предимно от киргизи и таджики, занимаващи се със скотовъдство. Техен дом е вездесъщата за цяла Централна Азия юрта – леко преносимо жилище, формирано от сферичен дървен скелет, който се покрива с плъстени чергила, а в центъра на тавана има кръгъл отвор с диаметър около два метра, служещ за отдушник и комин. Вътре обзавеждането се състои предимно от традиционните централноазитски черги и килимчета, които пленяват с живите си багри, контрастиращи силно с безжизнената среда навън. Освен с посуда и неизменното кюмбе в средата повечето юрти разполагат с газови котлони и транзистори със слънчеви батерии. За постепенното настъпление на благата на цивилизацията говорят и мотоциклетите, паркирани отпред – някога там е бил коневръзът…
Домакините ни за тази вечер са многолюдно семейство с неопределен брой деца. Питаме се дали всичките са техни, или “нашата” юрта просто е избраната площадка за игра. Когато наближава време за вечеря, за изненада стопанката привиква всички малчугани около себе си. Несъмнено седем-осем деца в семейство са нещо обикновено по тия краища.
Часовниците ни показват вече 10 вечерта, ние сме изгладнели и чакаме пилафът да възври, но слънцето дори не се и кани да залязва. Припомняме си, че цял Китай се движи по пекинско време, а ние се намираме в най-западния край на Поднебесната империя. Бързо преместваме стрелките с два часа назад, т. е. по неофициалното, астрономическо за Синдзян време, и всичко си идва на мястото. След обилната вечеря спим като къпани, увити в плъстени юргани, каквито ползваше баба ми, сгушени между киргизите в окръжността на проветривата юрта.
За да преминем по предначертания път нататък наемаме, или по-точно ни заставят да наемем, камили. (Защо именно камили, след като наоколо има още поне три вида товарни животни, никой не може да каже.) Без колебание отказваме предложението на керванджиите и ние като тях да яхнем по една камила, но срещу двайсет и пет долара на ден…
Както повечето киргизи, и нашите камилари са облечени в малко гротескни за занаята си одежди: тъмносиньо сако с ревери и съответен панталон по мъжката мода от шейсетте години на ХХ век плюс задължителния маоиски каскет. Единствено по-възрастните мъже носят обичайните за по-далечното минало дрехи: вълнена шуба, препасана с пояс, кожени ботуши и астраханен калпак. Жените се обличат доста по-гиздаво и пъстро в тон с шарките и багрите на килимите, които тъкат на самоделни, ръчни станове. Същото се отнася и за децата, а панталонките на всички момчета под седемгодишна възраст са с недотам дискретна цепка отзад, направена с цел да се улесни извършването на естествените нужди и да се спести ежедневното пране на майките.През следващите дни се отбиваме в различни номадски лагери на киргизи и таджики, изкачвайки се към подножието на Музтаг Ата, “Бащата на Големия сняг”. Местните номади са дружелюбни и изключително гостоприемни, както, изглежда, са всички хора по света, живеещи далеч от доброто и злото на съвременната цивилизация. Последен ден прекарваме при тях в селото, наречено Тугнакунуш – на 4200 м н. в. Гощават ни с каквото имат, а това основно са млечни продукти: катък (кисело мляко), каймак (небито масло) и тла (сушено на слънце сирене). Последното се произвежда по чудноват начин: пресечено или заквасено прясно мляко (не съм сигурен кое от двете) се вари до максимално сгъстяване, след което извароподобната млечна маса се осолява и се омесва на отделни топки, които се подреждат на специален постамент да съхнат на слънце. Крайният продукт е силно солена, нагарчаща ронлива смес, напомняща ми забравено с години в хладилника сирене крема.

На сутринта, преди да потеглим, ни поднасят катък с пшеничени питки, прясно изпечени в кирпичена цилиндрична пещ, напалена с изсушени якови фъшкии – основното гориво по тия безлесни места. За пореден път предизвикваме истинска възхита сред номадите със знанието си на местни думи от сорта на джигер, адаш, айран и пр. Киргизкият език е от тюркското семейство, но ние естествено не си правим труд да обясним откъде знаем всичките тези думи…
Познавателната част на пътуването приключва и идва ред да опитаме късмета си в истинската планина. Музтаг Ата е висок 7546 м и се счита за най-лесният седемхилядник, но въпреки всичко височината му е респектираща. В базовия лагер на 4400 м с изненада откриваме, че мераклиите да го “покорят” са далеч повече от очакваното. На голямата чакълеста тераса има поне шейсетина палатки. Преобладават китайците, както и хората от алпийските страни – австрийци, италианци, швейцарци, французи. Може би защото Музтаг Ата е най-високата ски-писта на света – полегат, непрекъснат снежен склон от 15 – 20 градуса без никаква лавинна опасност, с минимални ледникови образувания като цепнатини и сераци и маркиран с флагчета път до най-високата точка. И всичко това прави планината идеална за изкачване със ски.
Ние с Огнян обаче сме се нахъсали да качим Музтаг Ата като “алпинисти”, макар че лично аз доста съм стреснат от скиорските тълпи. А и от разговорите с разни хора разбираме, че по нормалния маршрут на Музтаг Ата атрибути като котки, пикел и въже са същински анахронизъм – телескопичните щеки и чифт снегоходки решавали нещата при липса на ски и колани. Независимо от всичко след подобаваща аклиматизация и ние поемаме нагоре. Върхът обикновено се изкачва за четири дни с преспиване в три височинни лагера. Знаем, че имаме изградени лагер 1 (5400 м) и лагер 2 (6250 м), както и осигурено спане на лагер 3 (6850 м) в швейцарска палатка, която от началото на сезона се препродава от експедиция на експедиция.
Тръгваме в добро време, но още на лагер 1 задухва яко и завалява сняг, та трябва да изчакаме. Досегашното хубаво време май е на изчерпване. Вместо нормалните три дни, за да достигнем лагер 3, са ни нужни двойно повече. В стремежа си да олекотим раниците, караме само на чай и вода. Просто не вярваме, че планината може да се разфучи точно в решаващия момент. На седмия ден сутринта, след като не сме хапвали почти нищо цяла седмица, ставаме рано и започваме приготовления за върха. Отвън по палатката непрестанно съска сняг, навяван от неумолимия източен вятър, ала ние все пак се надяваме… Докато не изпълзяваме навън, където мразовитият вихър тутакси ни сковава.
Сякаш някой друг вместо мен нарежда: “Хайде, слизай!” А догоре остава толкова малко… Явно тялото ми взима връх над съзнанието и отказва да бъде подлагано на усилия извън комфортната за него зона. Амбициран да изстиска от себе си максималното, Огнян е на противно мнение, но не прави никакъв опит да ме задържи в играта и мълчаливо се заема да откопава палатката от снега. Несрещайки съпричастна реакция, хич не му мисля повече и се стрелвам към базовия лагер – 2500 метра по-надолу! Оги пренощувал още веднъж на 6850 м, на другия ден вятърът стихнал и му отворили вратите до върха на Музтаг Ата.Дочаквам го в базовия лагер. Пия бира и както в края на всяко пътуване умувам дали целта или пътят към нея остава по-траен белег.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.

проектът е разработен от
creativedesign.bg