Warning: Parameter 2 to qtranxf_postsFilter() expected to be a reference, value given in /home/gerasimv/public_html/wp-includes/class-wp-hook.php on line 292
Занскар – Звукът на зимата – Герасим Величков – Джери, пътешественик, изследовател, фотограф


проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: петък, септември 30, 2011 в 3:32 pm.
В следните категории: 2007 година, Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.
Тагове / ключови думи: chadar, zanskar

Занскар – Звукът на зимата

Забелязал съм, че когато попадна за първи път на място, което дълго съм желал и което ми е струвало вземане на непопулярни решения срещу здравия разум, както го разбират родители и съпруги, често се оказва, че вече съм бил там. Не става дума за разочаровани очаквания. А за нещо далеч по-просто.

Мястото – каквото и да е то: град, океан, планина, водопад – физически е точно такова, каквото съм си го представял. В будистката философия се твърди, че човек твори света в своето съзнание. Според този принцип излиза, че зримата част от вселената е колективно творение на човешкото въображение. Тогава кому е нужно да откриваме, поотделно пътешествайки, земята, когато всичко, което ще видим, го имаме наготово в своите генетично предопределени, общи за цялото човечество представи?

За късмет на туристическата индустрия, а и за щастие на всички онези, които са решили, че най-важното нещо на света е да пипнат този свят в цялото му шизофренично многообразие, да го подушат, да го чуят, да го вкусят – нещата имат и друг аспект. Освен сетивно географията е способна да въздейства и чувствено, умозрително, духовно. А това вече – пак за добра чест на заклетите пътешественици, туристи, скитници или просто хората, които мразят да си стоят у дома – не влиза в обсега на колективната човешка представа за физическия свят. Защото не е проблем да си представиш в детайли урбанистичния хоризонт на Манхатън. Но това не е нищо повече от церебрално ксерокопие. За да задействаш други центрове на възприятие у себе си, трябва да се вдигнеш и да отидеш там. Друг начин няма.

Наближавайки градчето Падум – административния център на трансхималайската област Занскар в индийския щат Джаму и Кашмир, знаех добре какво ме очаква в архитектурен, демографски и религиозен план. Натрупалият сняг и януарските студове променяха визуално донякъде нещата, обаче Падум си беше Падум. Сто-двеста къщи в типичния тибетски стил – каменни, двукатни, с помещение за добитъка на приземния етаж, кои по-нови, кои по-отдавнашни, но всичките еднакво солидни. Разположено на повече от 3500 м надморска височина, селището е пръснато нашироко в просторна триъгълна котловина пред водослива на две значителни по размер реки, даващи началото на река Занскар – ледената магистрала, по която бяхме се добрали до тази скрита хималайска долина.

През лятото чуждестранните посетители са многобройни – предимно трекери, които трябва да прехвърлят хребети над 5000 метра и да пешеходстват в продължение на повече от седмица, за да стигнат до сърцевината на Занскар. Сега обаче миризмата на европееца се среща рядко и селските кучета отдалеч ни прихващат, хукнали да задоволят любопитството на своето обоняние. Скоро към тях се присъединяват и децата, които естествено са по-бавни, но не по-малко любопитни. Ескортирани от свита шумни дечурлига с поруменели до кръв бузки от студа и нескончаемо течащи нослета, без зор извървяваме последния километър по равното, докато рунтавите песове ни захождат отстрани като разпасано стадо. Минаваме покрай военна казарма, чийто двор е затрупан с безброй газови бутилки, предназначени за готвене и отопление. Тъй като растителност по тия места почти няма, а за дърва за огрев да не говорим, единственото масово гориво е сухата фашкия от як или дзо, кръстоската с говедо от низините. Калоричността му не е кой знае каква и затова през зимата доста домакинства прибягват до пропан-бутан, което за нас е прекрасна новина. Най-после ще можем да се стоплим като хората! Ето ти емоция, която у дома изобщо не е способна да те развълнува (освен като дойде сметката за парното), обаче тук, на дъното на географията, те изпълва със сладостно очакване.

Излизаме на главната улица, обточена с характерните за всяко индийско селище търговски дюкянчета, които представляват гаражоподобно единично помещение от бетон с ролетна врата. Те са от типа смесен магазин, но има и по-колоритни като ей това, само за подправки. Разбира се, повечето сега са със спуснати кепенци. Все пак сме в разгара на зимата. Малко по-надолу стигаме спретната постройка с табела, на която пише „Хотел „Монблан”. Оказва се, че единствената работеща през януари странноприемница в Падум е собственост на родителите на нашия водач Спалгон. И най-важното – в стаята си ще имаме газова печка!

Разделяме се за няколко дни с носачите си. Шараб и Риндзин са от едно село и ще се приберат заедно, докато Урген ще си ходи сам. Неговата семейна конфигурация също така е по-особена. Както навсякъде в Хималайския регион и Тибет, и тук съществува полиандрия – многомъжство. Според тази традиция една жена сключва брак с повече от един мъж, като целта е да се запази целостта на имота или поради други практически съображения. Обикновено това са двама или трима братя, които живеят заедно и имат общи деца. Знаехме, че Урген споделя съпругата с по-големия си брат и че имат две деца. Тъй като не се знаело кое от кого е, за удобство те казвали и на двамата братя „татко”. На въпроса как се оправят със секса, като жената е само една, Урген с притеснен смях ни увери, че нямало проблем. Другите носачи обаче непрекъснато го взимаха на подбив и му се присмиваха, че като по-малък все не можел да се вреди…

Следващите два дни прекарваме в блажено бездействие, зареждайки батериите си. Буквално и преносно. Разходите на електрическа и жизнена енергия в този студ оставаха извънредно високи и бяхме на нула отвсякъде. Добре, че хотелчето разполагаше със собствен генератор, а пък кухнята му предлагаше не само ориз. Освен това личната ни екипировка беше бая поочукана от тежкото преминаване по реката и се нуждаеше от ремонт. Крачолите на моите поларни панталони например бяха надупчени като пчелна пита. В желанието си да съм по-близко до огъня не бях усетил кога дребни въгленчета са скочили върху леснозапалимата материя. Закърпих ги с малко плътна лепенка и станаха чисто нови.

За вечеря стопанката ни е обещала момо – тибетски специалитет, който много прилича на руските пелмени, само че пълнени с кълцано месо. Дотогава има още доста време и излизам да се поразходя из градчето. Лотосът и полумесецът безметежно съжителстват в Падум. От седемстотинте му обитатели около една трета са мюсюлмани, а останалите будисти. Живеят смесено, без да са обособени в отделни махали. Джамията е прясно боядисана в зелено и се намира на главната улица. Скромен по размери манастир е струпан дискретно встрани на склона.

Свечерява се и навън е многолюдно. Най-много са децата. Улицата е хванала чудесна ледена кора и лекият наклон позволява олимпийско пързаляне. С импровизирани шейнички, стъкмени от дъски и две парчета гумен маркуч за плазове, безфокусна феерия от шамии и ушанки пулсира в глъч наоколо. Встрани две млади якчета отказват да се приберат за вечеря и щуреят из снега. На обледенената градска чешма девойки, кискайки се, бухат прането. Излезли да хванат последните отблясъци на зимното оранжево слънце, минувачи разговарят край пътя.
Прибирайки се на топло, срещам двама чужденци. Естествено, оказват се французи. Статистически половината от чуждестранните посетители в Занскар са от Франция. Роже и Мишел са за втори път тук. Преди двайсетина години, когато били тийнейджъри, родителите им ги довели на трекинг в Занскар. Ако навред по земята хората назнайват по някоя и друга английска дума, тук най-популярни са фрази от рода на „Сава?” и „Бонжур!”. Любовната афера на французите с Ладак и Занскар се дължи основно на техния будистки пътешественик и писател Мишел Песел, който е пионер по тия места през съвременната епоха. Все пак не мисля, че това дава някому основание да смята тази част от света за френски протекторат, ако не и за чиста колония.

В останалото ни празно време, преди да минем повторно по Чадар и непредсказуемите ледове на река Занскар, обхождаме будистките паметници в котловината на Падум. Някои от тях като манастирчето „Сани” датират от VII-VIII век – епохата на ранния будизъм в Хималаите, който достига своя изобразителен разцвет именно тук, в пределите на Кашмир. Отбиваме се и в най-големия и представителен занскарски манастир „Карша”. На път за там минаваме през няколко селца, затрупани в безвремието на зимата. Единствените признаци, че макар и в хибернация, животът продължава, са синкавите вълма от дим над покривите и гласовете на домашните животни, прозвучаващи сегиз-тогиз иззад каменните зидове. Снегът рязко проскърцва под краката ни и изпълва с тътен беззвучието на зимния пейзаж.

В „Карша” е далеч по-оживено. Манастирът се е изкатерил по стръмния, задънващ долината скалист склон в амфитеатрална поредица от белосани монашески жилища. На върха се червенеят стените на главния храм, увенчани с познатите символи на тибетския будизъм – две еленчета с Колелото на учението между тях. В подножието са разположени къщите на селото. Може би, защото вече е обед и слънцето е напекло, но тук ни посреща гъмжило от народ в сравнение с погребаните от зимата селца преди това. Насядали на групички, необособени по пол или възраст, жителите на Карша прехвърлят зърната на броениците през пръстите си и равномерно въртят молитвените мелнички, безгласно изричайки своите молитви. Пред фасадата на една от по-централните къщи, където отсядаме за нощуване, са се подредили десетина деца и дружно сричат, всяко заболо нос в читанката. Пред тях на стол е седнал двайсетина годишен младеж – учителят, който подава отделни изречения, а учениците ги повтарят.
Привечер се качваме в дуканга – манастирския храм, за да присъстваме на вечерната пуджа. Построен през XI век, манастирът поне на книга дава обител на повече от сто монаси. Ала на службата има-няма двайсетина души. Всички топло увити в специални зимни раса, които са толкова дебели, че стоят прави, като гигантски тенекиени фунии с цвят бордо, наредени в четири редици перпендикулярно на олтара. После се разбра, че много монаси използват зимните месеци за посещения в различни центрове на тибетския будизъм в Индия. Хем обогатяват знанията си, хем не мръзнат като кучета.

В пепелявата светлина на вечерния сумрак излизам на храмовата тераса при позлатените еленчета на Буда и колелото на Дхарма. В ушите ми бумти басовата дълбина на тибетското религиозно пеене и ме облива топлина, която дори ревящият мраз на занскарския януари не може така лесно да заглуши. На малко възвишение долу в селото стърчат три чортена. Надигналият се с идването на мрака вятър си играе безшумно с молитвените флагчета, опънати по покривите. Над тях неспирно патрулират група гарги в очакване да падне нещо за вечеря, докато родената сред снеговете на долината нощ неотстъпно се изкачва към небето.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.