В съзнанието на западния човек името на най-големия остров в Азия неизбежно провокира натрапчиви образи за душни, пулсиращи от насекоми и влечуги джунгли, вечно подути от тропическите дъждове реки с цвят на горещо какао, естествен зоопарк от редки животни и недокоснати от XXI век племена.
Тази романтична представа е все още донякъде валидна, но успоредно с това Борнео притежава изявен съвременен облик. Колкото и да е поразен от модерната цивилизация, все пак, потегляйки натам, не се заблуждавайте, че Борнео е Бали. Възседнал Екватора, островът се споделя от три държави: Малайзия, Индонезия и Бруней. Северната му третина, където се намират малайските щати Саравак и Сабах, както и палатите на най-богатия човек на планетата – брунейския султан, предлага сравнително лесно осъществими вълнения за любителите на неопустошена екваториална природа и що-годе автентичен местен бит. По незнайни причини, а и за щастие, Борнео остава встрани от туристическото цунами, което целогодишно връхлита плажовете на Югоизточна Азия от всички посоки на света. Тук никой не е инвестирал в мегакурорти от типа на Пенанг или Пукет, като туристическата индустрия се стреми да обслужва предимно мобилния пътешественик, а не консумиращия курортист.
След фантасмагоричните колоси от стъкло и бетон на авангардния Сингапур столицата на Саравак – град Кучинг – ни се струва заспало непретенциозна. С нищо не спомага и тропическата депресия, налегнала в момента Южнокитайско море, която е погълнала всичко в лепкава сивота. Температурата е над 30 градуса, а влажността на въздуха доближава 100 процента и дишайки, имаш чувството, че кислородът се е втвърдил като стъкло. Но така е по тия краища на света. Може би заради това животът тече някак в забавен кадър и всяко забързване на мисълта или сърцето води до ненужен биологичен разход. И тук, както във високата планина, енергията трябва да се пести, защото лесно изфирясва, без да си свършил кой знае какво. Бързо научаваме тази очевидна истина и се оставяме на течението…
Около Кучинг са разположени няколко от природните забележителности на Борнео, надлежно запазени за поколенията в национални паркове. Преди да се отправим към тях, правим един ленив тегел по брега на пълноводната река, минаваща през града. Названието Кучинг на малайски език означава котка, което тутакси прави впечатление на много удачно име за това населено място. Не само заради котките, които предсказуемо са в изобилие, като всички до една са от някаква местна порода – кльощави и със закърнели, едва забележими опашки. Освен всичко друго Кучинг оправдава своето наименование и чрез подчертаната котешка плавност и незабързаност в хода на местния живот, сякаш целият град чувствено се протяга, мързеливо оглежда околната действителност и с тиха стъпка се залавя за своите си не чак толкова неотложни дела.
Макар и миниатюрен – с площ от само 27 кв. км – националният парк “Бако” заема живописен полуостров със силно разчленена брегова линия и девствена джунгла, полазила по карстовите скали досами морето. Дотам може да се стигне само по вода и след половинчасово клатушкане срещу вълните на прибоя достигаме малък залив, където ни посреща неочаквана врява. Стадо от безцеремонно палави маймуни макаки е слязло да се позабавлява сред покоите на двуногите си роднини от администрацията на парка и две служителки с доста труд и чифт бамбукови тояги се мъчат да прогонят натрапниците от офиса си. Крясъците са нечленоразделни и е трудно да се направи разлика кои са човешки и кои – маймунски.
Освен макаки в джунглите на “Бако” живеят и други опасни обитатели. Преди да хванем тясната пътека към вътрешността на полуострова, един гид любезно ни показва какво можем да очакваме по пътя си. Сред клоните на ниско мангрово дърво, навита на осморки, се е усамотила тлъста зелена змия. Не е нужно да ни поясняват, че ухапването й е смъртоносно – отровният й цвят е пределно красноречив. С неуверена крачка навлизаме в джунглата, която не спира да кънти от жуженето на милиарди насекоми. Звуковата атака е толкова непосредствена, че сякаш самите дървета също скърцат, църкат и звънтят. Неведнъж замръзваме на място, вземайки в гористия полумрак провисналите лиани за дебнещи влечуги. Колкото по-навътре напредваме, толкова повече спарената атмосфера увеличава своята плътност. Гъстата растителност алчно ограбва кислорода от въздуха и го нагнетява с въглеродно-двуокисна задуха. Тялото ми пролива пот като от спукана тръба, а се имах за човек, който едва-едва се поти.
След около два часа ходене най-сетне долавяме спасителния тътен на морския прибой и надвисваме над необитаем пясъчен залив, досущ като изваден от Робинзон Крузо. Водите на Южнокитайско море се оказват не само кристално бистри, но и райско прохладни. Подир пладне се излива неминуемият следобеден тропически порой, хващайки ни по обратния път през джунглата. Разхлаждане обаче няма – плътният покров от листа над главите ни почти не позволява на дъждовните капки да ни поръсят. Затова пък ефектът на сауната се увеличава многократно.
Прекарваме още няколко дни в района на котешкия град, през които неуспешно търсим да видим гигантското червено цвете рафлезия, достигащо до един метър в диаметър. Оказа се, че сезонът на цъфтежа му е минал или може би още не е дошъл. Освен лежерното темпо на нещата по Екватора границите между явленията се размиват – денят преминава за броени минути в нощ, без здрач, така че не можеш да разбереш кога изведнъж се е стъмнило, утрото настъпва внезапно, без обичайното зазоряване, годишните сезони се сливат в безличен наниз от гореща, морна еднаквост.
На пристанището в Кучинг се качваме на т.нар. експрес – пасажерския кораб за Сибу, първото пристанище срещу течението на знаменитата Батанг Реджанг – най-дългата и могъща река на Борнео. По нея се навлиза в затънтените дебри на острова, където очакваме да срещнем племена, запазили поне донякъде своя традиционен начин на живот и обитаващи характерните “дълги къщи” – обща дървена постройка, най-често наколна, в която живеят заедно всички хора от съответното селище.
Изграден изцяло от метал и приличащ на бракувана подводница или на самолет без крила, въпросният експрес се задвижва от два ревящи дизелови двигателя, които вдигат 70 км/ч и правопропорционално на мощността си форсират климатика в утробата на кораба до такива хладилни стойности, че трябва да навлечем цялото си оскъдно облекло, за да не хванем пневмония. След два дни плаване и 700 км зъзнене акостираме в Белага, последното съвременно селище по горното течение на Батанг Реджанг. Оттук нататък може да се продължи единствено с дълги моторни пироги – транспортното средство на местните обитатели. Уговаряме се с лодкаря Каян да ни заведе на гости в едно от селата на племето кемаджан, отдалечено на час плаване. Купуваме храна за себе си и подаръци за домакините: за вожда – оризово бренди – туак, а за децата – балони.
Ако дотук реката беше пренаселена, разлята и тежка като течен шоколад, нататък коритото й се стеснява в заплашителни бързеи, оставените от дърводобива пресни белези по бреговете й почти изчезват и под надвисналите над джунглата мистични изпарения от неотдавнашния дъжд асоциациите с речните кадри от филма “Апокалипсис сега” са направо задължителни. Периодично Каян ни посочва издялани от дърво племенни тотеми, побити на обгледни места над водата. Слаломираме нескончаемо между клонаци, плаващи дънери и всякакви дървесни отломки, влачени от течението.
Минава време и отпред се мерват първите признаци на живот. Придошлата река е заляла наколното жилище до входната стълба и направо от лодката се изкачваме до просторен чардак, където ни посрещат обитателите на селото. Чувстваме се малко като Гъливер сред лилипутите – кемаджаните са дребни хора както повечето борнейци, с типични черти за народностите от Югоизточна Азия. Любезни са, но сдържани и с достойнство ни показват жилището си, нищо че обстановката е примитивна.
След като поднасяме даровете си, съпровождани от рояци деца с надути пъстроцветни балони, тръгваме да разгледаме селото. Всички жители на Джимани, към 500 души, обитават една-единствена “дълга къща”, наподобяваща огромен наколен хотел с около стотина стаи, които излизат на обща веранда. Този стил на съжителство е колкото уникален, толкова и практичен. В него е въплътен характерният за племената от джунглите на Борнео дух на съпричастност и взаимопомощ. Когато има радост в “дългата къща”, се радват всички. Когато настъпи печален момент, тъгуват отново всички. Макар и примитивни материално, тези хора се отличават с чувство на отговорност и грижа към ближния, които са от най-висш порядък.
Мълвата, че спътничката ми Елена е лекар, вече е плъзнала из “дългата къща” и неколцина възрастни ненатрапчиво ни приближават с молба за медицински съвет. Естествено консултациите при тия условия са пълна импровизация, но от опит знаем, че съчувствието и окуражителната дума могат да сторят чудеса, както и някое лекарство от походната ни аптечка, пък било то и само таблетка аспирин.
Ще нощуваме в дома на племенния вожд и съпругата му се залавя да приготви вечеря – ориз с варена риба от реката, някакъв запарен зеленчук от джунглата и пиле от града. Да се храним сядаме на земята, кръстосали крака. Така повелява традицията, макар да забелязвам, че в стаята има маса и столове. Пак според традицията гостите ядат сами, преди домакините, които вечерят след тях. Стопанката ни подава храната с две ръце – по същия начин трябва да я поемем и ние. Така се изразява идеята за даване и приемане без резерви, от все сърце… След вечеря всички сядаме заедно на чардака да изпием по чашка туак.
Денят, както си е обичайно, бързо прегаря и под краката ни реката се плиска с протяжен ритъм. Отпред приближават няколко пироги със закъснели рибари. Лодките им се плъзгат по тъмната вода подобно на алигатори. Три жени слизат да се окъпят, увити в пъстри саронги. През жълтеникавия ореол на газения фенер като притаена пума се прокрадва гигантската сянка на безопашата котка.
Настаняват ни да спим в едно помещение с цялото семейство на домакините плюс нашия лодкар. Отвъд дъсчените стени джунглата оживява за нощен живот, а музиката й, вече приглушена от мрака, зазвънтява в нова тоналност. Сетивата ни са крайно изострени и трудно се приспиват. Опитвам да се унеса, като си представям Борнео преди ерата на телевизията – земя на тигри, необяздени реки и аристократични туземци, примесени с белокожи избраници, прекарали земните си дни на принципа: “По-добре да изживееш един ден като тигър, отколкото цял живот като мишка.”