Когато попадне на остров Борнео, чужденецът до такава степен е похитен от повсеместната екваториална джунгла, дивите й обитатели и прорязващите я като анаконди, отекли от честите валежи реки, че трудно би допуснал тук да има някаква изненада. Докато не се отправи на север, където от равната монотонна зеленина на океана от тропически гори внезапно щръква каменен остров, извисяващ се километри в небето, около който подобно на ожесточен прибой се вихрят натежали от влага облаци и мъгли.
Това е планината Кинабалу – гранитен масив, украсен от ерозията с десетина остри като шпил върхове, за да заприлича на модернистична мормонска катедрала. Освен че се слави като най-високата точка на Югоизточна Азия със своите 4095 метра, този връх вероятно е най-масово изкачваният четирихилядник на планетата. След като годишно над 30 хиляди човека на всякаква възраст и във всевъзможна физическа форма (или пълна липса на такава) успешно стигат до горе, защо да не опитате и вие. Най-общо планинските върхове по света могат да се разделят на две категории: върхове за посветени и върхове за простосмъртни. Матерхорн например е място, където едва ли ще срещнете случайно попаднал там човек, който да не е мечтал с години да се изкачи именно тук. Докато Кинабалу – макар да не е точно Черни връх – си е връх на народа.
Успокоявате се с тази мисъл, ала пропускате, че денивелацията от подножието до върха е повече от 2200 м, а линейното разстояние е само 8000 метра. Което означава – много сериозен баир! Толкова яко туристическо изкачване в България просто не съществува, пък и по други, доста по-високи от нашите планини, не се среща често. Да не говорим за слизането… Но това са подробности, важното е да си резервирате своевременно места за спане в хижа „Лабан Рата” (3277 м), където местата са само сто и двайсет и спящи на пода в столовата не се допускат. Изваждате късмет – последните свободни нарове са ваши – и на другата сутрин безрадостно напускате изходния пункт, град Кота Кинабалу, защото тропическите облаци са слезли досами джунглата и са на режим “аха да завали”.
След тричасово шофиране през подгизналата джунгла с видимост като в мръсен аквариум, спирате пред портала на националния парк “Маунт Кинабалу”. Тук ви очаква вашият гид – младеж от плeмето кадазан, който е студент в града и говори добър английски. Водачът в тази планина е задължителен по регламент, не че ви е нужен на практика – пътеката е толкова очевидно очертана, че и да искате, не бихте могли да се изгубите. Тръгвате като на шега – ей го къде е, три часа най-много и сте на хижата, но след няколко дълги серии от възпламеняващи прасците ви стръмни и хлъзгави стълби вече не сте толкова въодушевени. Единственото предимство за момента е, че още не е заваляло. Постепенно забавяте ход и с отчаяна надежда чакате да зърнете поредния километричен знак, показващ какво разстояние сте изминали от старта. Стрелките на часовника ви са полудели и на третия километър се оказва, че са извъртели три часа от тръгването ви. А за това време очаквахте да сте стигнали хижата…
Продължавате нагоре през прорязания в джунглата тунел, където няма какво да разнообрази подпухналото ви от еднообразна умора съзнание. На петия час най-сетне сте възнаградени с просветление – излизате над гористия пояс! Но тук облаците се сгъстяват и – естествено – руква дъжд. Последният километър до хижата изминавате в нецензурен мислен диалог с човека, който ви е подмамил да предприемете това изкачване. А той дори не притежава състраданието или поне чувството за вина, за да ви изчака, и вече сигурно пие чай на сушина.
Порядъчно мокри въпреки гортексовата екипировка, се довлачвате до столовата на хижата, където група шумни англичани, изкачващи върха за някаква милосърдна кауза, се наливат с ром и чай. Вашият партньор ви посреща противно сух и приповдигнат. До върха оставали някакви си 800 метра денивелация – два-три часа лесно ходене и сме горе, да посрещнем изгрева. Супер!
На другата сутрин благоразумно ставате след тълпата от туристи, която се е юрнала още от полунощ да търси изгряващото слънце на връх Кинабалу. На фенерче опипом напредвате по гранитните плочи, оборудвани за сигурност с дебели корабни въжета. Скоро стръмнината намалява, но обещаните два-три часа до върха вече са минали, а не сте стигнали до никъде. В изсветляващия мрак наоколо прозират заплашителни скални форми като гигантски скелети. Към огъня, бушуващ до премала в краката ви, се прибавят сковаващ студ и плитко дишане. Наближавате магическата за простосмъртни граница от 4000 м надморска височина. Напред блещука върволица от фенерчета – конвоят от жадуващи да стъпят на най-високата точка на Югоизточна Азия се вие към върха. Излизате в подножието му, когато жаравата на източния хоризонт набъбва до нетърпимост, преди внезапен слънчев сноп да раздере застиналото небе над Кинабалу. Сърцето ви потрепва, но този път не от изнемога. Необяснимо пулсът ви се успокоява и престанали да се задъхват, дробовете ви поглъщат светлината заедно със стърчащите каменни кули наоколо. Неохотно признавате, че целият тоя зор посред нощите може би все пак си заслужава. Ободрени незнайно защо, изкачвате последните метри по върховия гребен на Кинабалу и се втренчвате в призрачната му сянка, изрязана на запад от косите слънчеви лъчи. Накацали по околните скали, десетки зъзнещи хора като езичници боготворят появата на слънцето.
Като всеки миг и този свършва твърде бързо, за да осъзнаете стойността му. Сумракът се разсейва и голата действителност се озъбва насреща ви – предстои ви главоломно слизане от селенията на мъртвите, чиято обител е планината Кинабалу (според вярванията на местните племена), до прозаичните измерения на живата цивилизация.
Надолу както винаги отначало е лесно. Но не за дълго, не и на Кинабалу. Още над хижата “клекавците”, както наричат краката в Самоковския край, почват да ви изневеряват. Най-неочаквано започвате да изпитвате странна безтегловност в колената, сякаш няма мускулно съпротивление, което да възспре непреодолимия зов на гравитацията. Честите почивки помагат донякъде, но колкото по-дълбоко потъвате в джунглата, толкова повече тялото ви от кръста надолу става като гумено. И така крачка подир крачка болезнено смъквате височина, докато стопите всичките тези 2200 м денивелация.
Настъпва моментът да си спомните, че вчера на качване срещнахте група японци, които слизаха с чужда помощ и почти без никакъв контрол над долните си крайници. Явно не са били хора с частични парези, както си помислихте, тръгнали да укрепят духа си напук на физическата си недостатъчност. Просто и те като вас са едни от многото, пожелали да се изкачат на “народния” връх, без да знаят, че трябва да платят малко повече от стандартния вход за достъп до изкусителната чаровница на остров Борнео, планината Кинабалу.