проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: вторник, февруари 26, 2013 в 7:08 pm.
В следните категории: Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.

В Пакистан не е за мъже

– А бе, Джеркович, няма ли най-сетне да идем в страна,  където жените не ходят забулени до петите. Да му се порадва малко окото на човек!

Кой друг, ако не старият ми приятел Оги. Изтънчен ценител на женски прелести и редовен мой спътник в непопулярни, трудносмилаеми скитания,  той недоволства, че за пореден път ще търсим  приключения в земите под знака на ислямския полумесец. Но вече е твърде късно за корекции. Току-що сме кацнали в Исламабад, столицата на Пакистан, и таксито неумолимо ни повежда по оглушителни улици, задръстени от народ.  Какво да е друго? Нали отново сме в Азия. Ала за разлика от азиатската шарения множеството тук е някак монохромно и тревожно еднополово. По-късно, само след кратка разходка по сгорещената чаршия на Раджа Базар в Равалпинди, страховете ни се потвърждават.

– Тая страна, Оги, май наистина не е за мъже…
– Ами, да! В Синджан поне имаше забрадени булки, а тук все едно всички жени са  измрели.

Добре дошли в  Пакистан. Или не съвсем. Създадените от световните медии впечатления за тази близо 160-милионна ислямска република са крайно неатрактивни за средностатистическия турист. Още преди събитията от 11.09.2001 г. страната трудно привлича посетители със своя религиозен фундаментализъм, военни преврати, политически убийства, тежка корупция и социални брожения.   А след като Пакистан зае видно място в географията на глобалния тероризъм от XXI век, чуждестранният туризъм бе на практика обезглавен. Което е огромна загуба за световните туроператори и техните клиенти, от една страна, защото този отрязък от някогашна Британска Индия с големина от 804 хиляди квадратни километра съдържа едни от най-величествените и предизвикателни планински пейзажи на света. И не само това: тук ще срещнете уникални етноси и археологически останки от най-древните цивилизации на планетата, като Мохенджодаро и Харапа, както и безброй благоразположени хора, които нямат нищо общо с Ал Кайда и могат да ви взривят с приятелство и гостоприемство.
От друга страна, обаче, каквито и предупреждения да отправят външните министерства към своите граждани да избягват посещения в Пакистан, в смутното днешно време  страната още повече уплътни ореола си на неизбежна арена за планинарски приключения и авантюристични пътувания. Не е чудно, че над 90 процента от  броящите се на пръсти чуждестранни посетители през 2007 година са била алпинисти и трекери, които преминават на бегом през големия град – обикновено Исламабад или Карачи, за да се приютят в относителното спокойствие на планните Каракорум и Хиндукуш. На нас с Оги също не ни е до разглеждане на забележителности и ходене по музеи, след като само преди броени дни бомба избухна пред датското посолство в столицата… За да намалим доколкото е възможно риска да попаднем на неподходящо място в подходящия за злополука момент, отначало и ние следваме  пътния план на повечето чужденци, дошли да лекуват пътешественическата си треска в Пакистан. Набързо уреждаме документи и формалности, необходими за пребиваване в Северните Области на страната и по специално в Азад Джаму и Кашмир – конфликтната зона с Индия, където на ледника Сиачен често се разменят залпове между индийската и пакистанската армия, окопани от години във вечните снегове на стратосферната височина от 6000 метра. На какви ли не абсурди е способна военщината…

Накрая правим целенасочен тур за последни покупки и обмяна на валута.  Започваме от Пинди, както пакистанците наричат ума(и)лително Равалпинди – старинния сикхски форт на важен кръстопът, превърнат от британците през XIX век в многолюден опорен пункт на тяхната власт. В началото на 60-те години от миналото столетие Пинди дори функционира като административен център на Пакистан, докато в съседство се строи новата столица Исламабад. Проектиран от гръцкия архитект Константинос Доксиадес,  невръстният град се отличава със зеленина, широки авенюта и правоъгълни форми. Безколоритните сгради неизменно лъхат на чиновничество и държавност. Над ниското строителство се извисява монументалната джамия Шах Файсал. Това е единственият архитектурен знак на града, който се осмеляваме да посетим. Мащабите на тази побираща десет хиляди богомолци религиозна постройка са направо смазващи. Куполът й има форма на пустинна шатра, в чийто ъгли се стрелват към небесата четири аеродинамични минарета високи по 88 метра. Като виц в столицата се шири мълвата, че след завършването на джамията, параноидните шефове на американското ЦРУ поискали да инспектират минаретата. Да не би случайно в тях да са маскирани крилати ракети!

Лишен от хаоса и гюрюлтията на Равалпинди, Исламабад е доста скучновато място, ако се съди по обичайните урбанистични стандарти за Индийския субконтинент. Но бюрократичният му облик, внушаващ законност и сигурност, не го спасява от терористични акции. В следващите дни още две бомби избухнаха в столицата, ала ние вече бяхме поели на север към планините.

С психеделично нашарен автобус – напет, но разнебитен и претъпкан до козирката с хора, багаж, кокошки и две кози, се заизкачвахме по небезизвестното Каракорумско шосе. Този шедьовър на планинското пътно строителство е дълъг 1200 километра и свързва Исламабад с китайската провинция Синджан, преминавайки през главозамайващи дефилета и плата, стотици висящи мостове и безброй отчайващи  завои,  за да пресече вододелното било на Каракорум през превала Кунджераб, висок 4740 метра. Пакистанците много се гордеят със своя ККН (кей-кей-ейч), както съкратено наричат пътя,  и го поддържат завидно добре за тежките условия,  което обаче не съдейства особено за бързината на придвижване. Преди да се качим на автобуса за Скарду – центърът на  етническата област Балтистан, където се намират К2 и останалите осемхилядници – ни казаха, че пътуването продължава от осемнайсет до двайсет и четири часа. Ние стигнахме точно за трийсет и шест! Ни повече, ни по-малко. През първия ден ни се свърши нафтата, защото крайпътните бензиностанции бяха скрили горивото в очакване на новите, повишени цени от следващия ден. След като преживяхме петролната криза, загубвайки маса време,  заваля мусонен дъжд. Автобусът протече въпреки тоновете багаж на покрива, а малко по-късно каменопад затрупа шосето. Чакахме осем часа, докато булдозерите го разчистят. Незасегнат от нападалите скали сътрчеше жълт надпис:  YOU ARE  IN THE REALM OF KKH. DRIVE SAFELY!  Ако можеш…
За Каракорум и чуждестранните планинари Скарду е това, което е Намче Базар за района на Еверест в Непал. Ала в доста по-невзрачно издание. Тукашният прототип на шерпите са балтите – народност, изповядваща ислям и отличаваща се с арабо-семитски черти. До XVI век в Балтистан е преобладавал тибетския будизъм и малкото княжество е било сюзерен на Ладак. По-късно махараджата на Кашмир присъединява областта към своите владения, а след създаването на Пакистан през 1947 г. попада в границите на новата мюсюлманска държава.

Ако очаквате, че в Скарду гори онзи планинарски дух, който дава на Намче неговата специална атмосфера, ще останете разочаровани. По прашната чаршия могат да се изброят едва три-четири одърпани дюкянчета за алпийска екпировка, трудно ще различите сред множеството онези балти, които изкарват прехраната си в планините, нито пък ще срещнете тълпи от трекери и алпинисти с огън в очите, разпален от очакването за предстоящата любовна авантюра с великата планина.  Все пак и Скарду има своята планинарска светиня – мотел „К2”. Разположена над бреговете на река Инд,  тази постройка е давала подслон на безброй експедиции към върховете на Каракорум, като се започне от успешното италианско изкачване на К2 през 1954 г. Нашата двучленна експедиции не е в състояние да си позволи цените за нощуване в мотел „К2”, но това не ни пречи да разгледаме галерията от налепени по коридорите исторически снимки със свещени автографи: Лачедели, Бонати, Меснер, Бонингтън, Шаму и кой ли още не.

Подобно на финансите ни, нашата алпийска цел  в Каракорум също е далеч, далеч по-скромна. Решили сме да направим пълен траверс на ледниците Биафо и Хиспар, като по този начин прекосим от изток на запад главния масив и излезем в областта Хунза. Дотам имаме да изминем повече от 400 километра, от които 250 с джип по невъзможни пътища, изрязани въздушно в каньоните на побеснелите  реки Бралду и Хунза. Цял ден ни е потребен, за да изминем първата отсечка до Асколе – селище на 3000 метра, откъдето започва същинската част на нашия трек. В малкия ландровър-пикап освен нас двамата и шофьора на седалката, в каросерията са наблъскани десет балти плюс целия ни багаж от над двеста килограма – храна и екипировка за 15 дни, колкото очакваме да ни отнеме прехода през планината. Шофьорът си припява популярен хит, докато пълзим по такива стръмнини,  че преставаш да виждаш пътя пред колата. После траверсираме над бездната по участъци, където няма разминаване и сърцето ти се качва пак в гърлото от усещането, че външните гуми са наполовина във въздуха. Нерядко пътят безследно изчезва, заличен от странични потоци или свлачища, и очите ти извън контрол се стрелкат в търсене на изход. Шофьорът продължава да си тананика.

От  Асколе потегляме със седмина носачи и нашия водач,  Муса. С продълговато волево лице и орлов нос, планинецът излъчва респект и самоувереност.  Много пъти е преминавал предначертания маршрут, но този сезон ние ще бъдем първата група по траверса. Затова актуална информация за състоянието му липсва, което изпълва нещата с неизвестност. Неоспоримо е, че ледниците са многолики и непредвидими като живи същества – от безобидни ледени магистрали лесно могат да се превърнат в бушуващ океан от непроходими  ледове.

Началото е безпроблемно и подир няколко дни влизаме в ритъм, съставен от предвидими, почти ритуални действия. Ставане в шест: чай и кафе. Прибиране на багажа. Слизане от страничната морена, където обикновено са най-удобните места за бивакуване, и навлизане в зарития с камъни ледник Биафо. Лъкатушим с часове през лабиринт от покрити с коварен чакъл хълмове от черен лед, млечни езера, ледникови потоци и цепнатини, докато попаднем на някоя дълга ивица от чист синкав лед, където се напредва бързо и приятно.  Обедна почивка: супа и чай. Продължаваме. Късно следобед почваме да катерим към поредния бивак по настръхнали скали на готовата да се срине върху нас морена. Задъхващо,  ронливо, несигурно. Чак отвратително. Обикновено Оги ме посреща на половин час от лагера да ми вземе раницата. Облекчен, изкуцуквам на един дъх последните метри и хвърлям щеките. Толкоз за днес.

На петия ден достигаме снежната линия на 4500 метра. Двама от носачите се връщат обратно, защото товарите намаляват. Навлизаме в гигантски леден басейн, разположен в горния край на Биафо в подножието на превала Хиспар Ла. Това е Лакпе Лаво, или Снежното езеро, както са го кръстили първите европейски изследователи. Размерите на това полярно на вид и усещане плато възлизат на десетки квадратни километра, оградени от инкрустирани с лед готически скални форми, сакаш заимствани от сценографията на “Повелителят на пръстена” или някой друг мистично-фантасмагоричен декор на холивудска продукция. Прочутият английски алпинист Тилман, минал оттук през 1938 година, споделя, че “извън всякакво сравнение, това е най-хубавата планинска гледка на земята, която покорява със своята грандиозност, но и отблъсква с непоносимата си безутешност”.

Безутешна, страшна и чудовищно красива – това може би е най-точната характеристика на планината Каракорум. И тъй като на всяка крачка чувстваме нейната смразяваща заплашителност, на другия ден решаваме да съкратим заплануваната обиколка из омагьосващата безбрежност на Снежното езеро и избързваме да изкачим Хиспар Ла.

От връхната точка на 5200 метра погледите ни грейват с блажената мисъл за очакваното завръщане. Там долу, далеч от каменопадите и цепнатините, при  селцата с невидими жени, любопитстващи деца и всичко останало свързано с прости сетивни удоволствия.

Крачех между цепнатините от Хиспар Ла надолу и си мислех колко е различно отношението на балтите към Каракорум. Те също като нас  явно си дават сметка за враждебността на планината, но го правят без боязън, по-скоро с респект и особена интимност. Съжителството им с нея е безхитростно, на фокус. В сравнение, животът долу, в ниското,  изглежда  доста  по-компресиран и с мъглява резолюция. Може би  е прав аржентинският писател Борхес, като казва, че в планината няма един хълм да си прилича с друг, докато в равнината всичко е еднакво и се слива.

Да се слиза по сняг е стопроцентов кеф, особено за моите нефелни крака.  Всяко удоволствие обаче е кратко и скоро се запрепъвах отново по люспестото туловище на ледника. За разлика от Биафо, Хиспар предлага не особено драматични гледки, но пък е крайно непредсказуем. Основната опасност идва от многобройните странични ледници , които нерядко се вливат с подобни на прибойни вълни ледопади в главния ледников поток.  Отначало минахме леко, после се поозорихме,  накрая заваля сняг.

На  следващия ден срещнахме първите живи същества по пътя си. Не, не бяха други трекери и алпинисти, а стадо подивели якове.  Внезапно осъзнах, че от летището в Исламабад насам бяхме видели всичко на всичко трима чужденци – норвежци, в Асколе. Толкова ли е страшен тоя Пакистан? Колкото и актуална да е терористичната заплаха в страната, сама по себе си не е достатъчна, за да оправдае опустялото величие на Каракорум. Май има право един  приятел, който смята, че съвременният турист е придобил заешко сърце. Наистина къде изчезнаха хипарските времена на XX век, когато чужденците без страх се впускаха да дирят светлина и  в най-тъмните кътчета на Азия.  А днес се търси най-вече сигурност – туроператорът е ангел-хранител, който комфортно ни води по утъпкани пътища.

Нашият керван напредваше по недотам утъпкан път в търсене на проход през последния страничен ледник. Постепенно стана ясно, че трябва  да слезем обратно в ледника Хиспар и да направим широк обход на юг, заобикаляйки връхлитащия ледопад. Вадим въжетата отново и се спускаме на рапел по стръмния ронляк на морената. Долу на ледника  не ни очаква нищо добро. Изкачиш със сетни усилия поредния ледников рид, очаквайки по-лек терен да зарадва очите ти оттатък, но те посрещат нови талази от рошави каменни гребени и дълбоки падини. Пълзим напред. Най-накрая водачът излиза по страничната морена и макар че краката ми едвам ме слушат  по стръмнината, сърцето ми пее – със 130 удара в минута.  Горе прегръщам Муса за благодарност, че ме  преведе през този мой доброволен ад.
Три часа по-късно преминаваме по висящия мост над реката,  посрещнати от децата на село Хиспар. Личи си,  че отдавна не са виждали чужденци – интересът  им е безграничен. Настаняваме се в някаква празна къща, възторгът затихва,  пулсът се нормализира. За финал на експедицията идва ред на обичайната последна вечеря, която в Каракорум винаги включва обезглавяването на някакво животно. В случая – проскубан петел. За пиене Муса черпи по едно пепси. За нещо по-яко  не може  да става и  дума – сухият режим в Пакистан не подлежи на корупция.

Вече в спалния чувал, преди да заспя, се зачудих  как  е станало така, че всички най-високи планини на планетата – и Каракорум, и Хиндукуш, и Памир, и Тяншан, и част от Хималаите – са се събрали все в страни, където господства ислямът. Дали онази известна притча приключва с това, че Мохамед се е отказал да прояви високомерие и да повика Планината при себе си, както твърди легендата? Или се е случило нещо друго: Планината се преклонила пред липсата на горделивост и суета у пророка и тя отишла при него, давайки подслон и препитание на милиони от неговите последователи.

Достигайки Каримабад, главното градче на областта Хунза,  животът придоби ново измерение.  Два дни спахме и ядохме като след  световно. На третия ден умората се оттече и почнахме да кроим нови планове. Ще поемем на запад,  към подножието на Хиндукуш и афганистанската граница. Там политическата обстановка е бая по-напечена, но смятаме, че рискът си заслужава. Предварително знаем, че в Читрал, на самата граница, в три забравени и от самите себе си долини живее немюсюлманска народност с интригуващи традиции. За да сме независими,  наемаме джип за петдневното пътуване и казваме сбогом на Каримабад.

Не след дълго напускаме асфалта на Каракорумското шосе и задълбаваме по черни, разбити пътища. В края на юни сме – сезонът на кайсиите. Навред по крайпътните скали е отрупано с подредени сушени плодове, които греят като  жарава в обедния пек. През прашни селца и причудливи срещи продължаваме нататък. Навсякъде ни посрещат дружелюбно, без искра на недоверие или възмущение кой дявол търсим в страната им. А подобно нещо може да ви се случи в редица държави,  които иначе имат изрядно туристическо резюме. Очевидно Пакистан е просто орисан от своя лош геополитчески жребий, което още повече засилва трагизма на тази красива страна и нейните хора.

На 3800 м н.в. преваляме прохода Шандур, който се слави с най-високото игрище за поло в света, и навлизаме в Читрал и пределите на Хиндукуш. Нощуваме в главното градче на областта, което се отличава с типичната гранична атмосфера. Много търговци и много оръжие. Трудно е да се ориентираш кой какъв е. Ала всички са ако не приятелски настроени, то поне видимо равнодушни към нашето присъствие.


На сутринта се регистрираме в полицията, получаваме специални разрешителни и се отправяме към земите на Калаша – така се нарича този странен народ, който има-няма 3000 души. В долината на име Румбур техният бит и облик са най-добре запазени. По дървен мост влизаме в най-голямото село и пред джипа ни посрещат група незабулени жени в кокетно, цветно облекло. Ето че стигнахме и при калашите. Дрехите им са пъстри, прическите –  красиви, различни.  Канят ни в двора. Сядаме под опушен сайвант с огнище. Гощавката не закъснява – сушени кайсии,  ядки, ориз. В метални чашки ни наливат някаква прозрачна течност. Досещаме се на часа – арак,  най-фин черничов дестилат. Още ли сме  в Пакистан?Калашите не са езичници, а имат своя уникална религия, чийто пантеон е изграден от божества, силно напомнящи брамански и хиндуистки богове. Що се отнася до техния произход,  антрополозите с по-екстравагантни идеи  ги обявяват за потомци на войниците на Александър Македонски. Други пък ги смятат за индо-арийци. Ала без да си учен,  достатъчно е само да минеш през Балангуру – най-интересното село, за да се убедиш, че генният фонд тук просто няма как да е еднолинеен. Руси мъже, синеоки деца, смугли жени – палитрата е пълна.Гърци или арийци, калашите се оказват изключително сърдечни и открити хора, въпреки своята етническа изолация. Макар никой явно да не им пречи да следват немюсюлманските си традиции, те са в положението на шепа корабокрушенци, вкопчили се в самотна скала сред вълните на ислямския океан. И в трите обитавани от тях долини те вече са малцинство, което предопределя съдбата им.Напускам земите на Калаша някак натъжен. Знам, че никога няма да се върна тук. Също знам, че след няколко десетилетия бъдещите туристи няма да има защо да идват по тия места. От друга страна се радвам, че все пак успях да отида при калашите навреме. И за пореден път, когато се прибирам у дома, си казвам, че все по-трудно намирам за какво бих могъл да съжалявам, че не съм се родил по-късно.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.