Warning: Parameter 2 to qtranxf_postsFilter() expected to be a reference, value given in /home/gerasimv/public_html/wp-includes/class-wp-hook.php on line 292
Свалбард – земята на незалязващото слънце – Герасим Величков – Джери, пътешественик, изследовател, фотограф


проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: вторник, февруари 26, 2013 в 7:03 pm.
В следните категории: Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.

Свалбард – земята на незалязващото слънце

Ритмичният такт на корабните двигатели, които тътнат под клаустрофобичната ми каюта, ме приспива, въпреки заканите ми да подремна само за половин час. Събуждам се незнайно колко по-късно от тревожна тишина. Напрягам сетива. Внезапно тягостният покой е нарушен от глух удар в борда на неподвижния кораб.

Последва втори, по-слаб. След това нещо провлачено заскърца на сантиметри от главата ми, сякаш люспест мастодонт се отърква в стоманения корпус отвън. И отново настъпва тишина. Без забавяне скачам от койката и хуквам към палубата. Попаднали сме в плен. В която и посока да обърна очи, ледени блокове обграждат “Нордстйернен”, кораба ни. Положението изглежда отчайващо, ала сърцето ми пее от възторг. Арктика! За подобна гледка съм бленувал от дете… Намирахме се на повече от 79 градуса северна ширина в Гренландско море, на петнайсетина мили от западния бряг на остров Шпицберген, най-големия от полярния архипелаг Свалбард. Да се доберем “само” до там не се оказва никак лесно, а как ще се развие при тия условия амбициозният ни план да достигнем най-северната точка на Шпицберген, вече никой не може да каже.

Norway 20080730_3752

Според специалистите Свалбард се води за една от най-леснодостъпните арктически територии. На нас обаче ни трябват четири почти инфарктни опита за приземяване в непрогледна мъгла и два полета от материка до архипелага, докато успеем да кацнем в Лонгиърбин – административния център на Свалбард. Все пак Арктика е благосклонна и ни позволява да проникнем във висините й – неслучайно полярниците са дали на тези райони прозвището “високи ширини”. Разбира се, та това е “темето” на Земята. Погледнете глобуса и ще се уверите сами.

Пристигаме тъкмо навреме в Лонгиърбин – бивш въгледобивен център с около 1300 постоянни жители, за да се качим на кораба “Нордстйернен”, който прави крайбрежни обиколки на Шпицберген през късото лято, когато условията позволяват. Най-северните издихания на топлото течение Гълфстрийм се грижат не само да поддържат източната половина на Гренландско море отворена за мореплаване през сезона, но и осигуряват благоприятна среда за многообразна морска фауна, както скоро сами щяхме да разберем.

Ала засега сме застинали сред хипнотизиращото очарование на плаващите ледове и скорошен изход не се очертава. Независимо от сериозния риск за авария като счупване на винт или рул при сблъсък с подводен лед екипажът не се предава и търпеливо търси проход през ледения лабиринт, макар и със скоростта на охлюв. Часове наред пълзим на зигзаг, навлизайки все по-навътре в морето. А както установяваме, теченията и ветровете скупчват дрейфуващите ледове именно покрай брега и особено пред заливите, където се образуват плътни пояси.

Не забелязах кога точно излязохме в чисти води, защото във вечния ден на арктическото лято човек престава да следи часовника, отделните части на денонощието се сливат и времето става абсолютно относително, ако си позволим подобен оксиморон. Вече двайсетина дни пребиваваме зад Полярния кръг и не сме виждали нощ, а пък хронометричният усет на човека органически се определя от промяната в интензивността на светлината – нещо, което в Задполярието при обичайната облачност и дъждовита мъгла е трудно доловимо. Някъде преди вечеря – гласът на стомаха се оказва най-безпогрешният часови ориентир тук – “Нордстйернен” се промушва през няколко айсберга със скулптурни форми и влиза във фиорда Магдалена. Ледниците се спускат направо в морето, а над тях стърчат скалисти планински зъбери, което обяснява защо първооткривателят на архипелага, холандският мореплавател Вилем Баренц, го кръщава през 1596 г. с името Шпицберген – “Остри планини”. Съвременното название Свалбард е взето от норвежките саги, където се споменава за “студена земя далеч на север, в самия край на океана”.

Хвърляме котва и с помощта на понтонни лодки се отправяме към брега. Случвало ми се е да попадна в доста изолирани, диви места на планетата, но толкова безутешно и самотно кътче като това заливче в Магдаленафиорд май не съм виждал. Не че сме и особено желани посетители: гнездещите по чакъления плаж арктически рибарки ни посрещат буквално на абордаж. С кръвосмразяващ писък те бръснещо прелитат над главите ни в стремеж да ни отблъснат от територията си. Съпровождащият гид, въоръжен с внушителна мечкоубийка (навсякъде в Свалбард има опасност да ви срещне бяла мечка), предвидливо издига дулото на пушката високо над всички и птиците на вълни се редуват да атакуват “агресора”, като оставят нещастните ни глави на мира.

На малко възвишение отсреща се виждат струпани от човешка ръка купчина камъни. Гробове на китоловци. В закътания залив холандски китобойци първи установяват опорна база за улов на величествените бозайници, които се въдят в изобилие из тия води. Впоследствие идват и други: английски, френски, норвежки и датски кораби се надпреварват в поголовното избиване на китове по западните брегове на Шпицберген. Между 1612 и 1729 г. само холандските китоловци ликвидират поне 60 000 от морските гиганти.

Norway 20080805_3948

Не се застояваме дълго на това тъжно и сурово място – мрачната монотонност на скално-ледения пейзаж все пак е нарушена от абсурдно поникнало зелено петно трева. Продължаваме на север.

Преминаваме през същински тунел от стръмни черни планини, прорязани от бляскави ледени реки, които излюпват айсберги в оловното море, излизаме при устието на Раудфорд. Намирахме се на 79 градуса и 45 минути северна ширина. Само още 15 морски мили и ще пресечем осемдесетия паралел. От предварителна информация знаем, че при нормално лято това горе-долу е най-източната точка, която “Нордстйернен” достига в своите крайбрежни експедиции, след което се отправя право на север до 80 градуса и се връща на юг.

Сега обаче корабът поема на изток и прекосява целия северен бряг на Шпицберген, за да достигне протока Хинлопен, който отделя Шпицберген от Североизточна земя – втория по големина остров на архипелага.

“Нощта” се оказа ясна и слънчева – за втори път, откакто сме в Арктика, можем да видим среднощното слънце в цялото му великолепие. Омагьосани, наблюдаваме как залезът и изгревът се сливат в извънземно явление. Минава един след полунощ, а слънцето упорито се стреми надолу към своята заветна цел – западния хоризонт. Печели терен и вече е само на пет пръста над “чертата”, когато по волята на космическия закон бавно започва в плавен диагонал да пълзи обратно нагоре в североизточна посока, за да продължи нескончаемата си скосена обиколка над полярните земи и морета като прокълнат кораб призрак.

Почти не спим тази нощ, а на сутринта навлизаме в гъста, студена мъгла. Ясно усещаме дъха на Североизточна земя – остров, чиято площ е 90% лед. Вече сме слезли доста на юг, в протока Хилтопен, по източното крайбрежие на Шпицберген. Постепенно корабът се приближава плътно към сушата и видимостта се подобрява. Пред нас изплуват обветрени скали в невероятни форми, обточени с ледникови езици, от които шуртят мощни водопади. Двигателите спират и в настъпилата тишина отеква хоровият писък на милиони птици. Намираме се пред Алкефйелет, прочутата птича скала на Свалбард. Това птиче обиталище е високо 100 м и широко 300 и всяка издатина, където може да се закрепи перната твар, е заета от птица. Гледката беше изключително жизнеутвърждаваща и същевременно страшна: Дарвин и Хичкок в едно.

Нямам представа колко дълго дрейфуваме пред Алкефйелет, времето сякаш е спряло. Накрая “Нордстйернен” изсвирва протяжно и обръща на север. Отбиваме се в Сордфиорд и слизаме да се разтъпчем на пустинния бряг, отрупан с безброй обработени трупи, довлечени вероятно от Сибир, защото тук Гълфстрийм вече отстъпва на студените течения от северните брегове на Русия. Еолуснесет е бивш траперски и китоловен пост. Дори виждаме запазена колиба, изградена от прогнили от времето и климата дъски. Отново затиснати с камъни гробове, отново сурова драма на авантюристични сърца: през 1855 г. закъснял норвежки ветроход попада в примката на есенните ледове и прекарва тежка зима и четиримесечна полярна нощ на Шпицберген с фатален край за част от екипажа.

Излизаме в открито море и не след дълго на североизток с просто око може да се различи сияйната лента на непроходим лед. Това е пътят за Северния полюс, отстоящ “само” на 600 мили. Е, и ние продължаваме още малко в същата посока, докато накрая “Нордстйернен” успешно заобикаля най-северната точка на Шпицберген – нос Верлегенхукен, 80 градуса северна ширина. Чувстваме се като изкачили планински връх – еуфорията бързо преминава и започва слизането. Ала емоциите не са приключили.

Norway 20080804_3867

Стъпил точно на осемдесетия паралел, остров Мофен е забележително творение на природата. Надморската му височина е едва 8 м, а 3/4 от незначителната му площ е заета от сладководно езеро. Чакълестите му брегове са осеяни с оглозгани от бурите трупи. Приближаваме и ето че някои от тях се размърдват, аха да оживеят. Дали не ставаме жертва на прословутата Фата Моргана, изпълнила с фалшиви надежди не един полярник в беда? Фокусираме биноклите и боровите стволове се превръщат в зъбати чудовища – моржове, цяла колония. Докато се прехласваме по ленивите морски слонове, от мостика долита вик: “Бьорн, бьорн!” Норвежкият ни стига дотолкова, за да разберем, че става дума за бяла мечка. И наистина между натъркалялите се моржове като на парад преминава Царя на Арктика. Двигателите отново са спрени и зрелището продължава безкрайно. Сякаш съзнавайки, че е наблюдавана, мечката прави невъзмутим тур за овации и на бис дори навлиза в опасна близост с моржовете. За разлика от нас те изобщо не й обръщат внимание. Може да са бавноподвижни, но петсантиметровата им кожа ги прави труднопоглъщаем залък дори за този всеяден хищник.

Малко след вечеря навлизаме в ледения свят на Лиефдефиорд, който челно е опасан от гигантски ледник с височина 50 – 60 м. Застудява и морето между многобройните айсберги се превръща в ледена каша. На усамотен блок съзираме жълтеникавото петно на удобно прилегнала полярна мечка. Шегуваме се, че сигурно е онази от остров Мофен, дошла да довърши своето шоу.

На следващия ден времето се влошава: морето, небето и земята се сливат в стоманеносива безкрайност. Само неотлъчно съпровождащите ни буревестници плюс някой заблуден леден отломък разчупват усещането, че плаваме в тинест аквариум. Акостираме в Ню Олесунд – най-северното постоянно населено място на света, на 79 градуса и 10 минути северна ширина. Тук за първи път са открити въглища на Шпицберген, което потвърждава теорията за изместването на земната ос: преди близо 100 милиона години Свалбард е бил в тропиците, гъсто заселен с обилна растителност. Днес експлоатацията на въгледобивните находища е прекратена, а Ню Олесунд се е превърнал в международен център за полярни изследвания. Освен с миньорски истории селището е заредено и с драматизъм. На югоизточния бряг на залива и досега трагично стърчи металната кула, за която първо е бил привързан дирижабълът “Норге”, с който Руал Амундсен и Умберто Нобиле прелитат успешно над Северния полюс през 1926 г. Две години по-късно от тук излита “Италия”, чийто изцяло италиански екипаж начело с Нобиле катастрофира сред полярния лед.

Минават още няколко дни и идва време да напуснем Арктика – тази земя на контрасти – от нежния свалбардски мак до злокобния ледник Монако, от мъртвите каменни брегове до животрептящите птичи колони, от вечен ден до вечна нощ. Прави са полярните вълци от Шпицберген, които казват, че човек или се влюбва в Арктика за цял живот, или кракът му повече не стъпва там. Толкова отблъскващо привлекателно е това магнетично място.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.