Лофутен – архипелаг на полярни парадокси
Макар да внасят порядък в уредбата на нашия физически свят, географските мислени линии като паралели, меридиани, полярни кръгове и прочие, са нищо повече от безмислени абстракции. Фактът, че дадено място се намира на 68 градуса северна ширина например, като Лофутенските острови в Норвежско море, не носи реална инфорлмация. Но ако се посочи, че в Лофутен през месец декември слънцето изобщо не изгрява, а през юни-юли никоя сила не може да го накара да залезе, човек веднага разбира, че става въпрос за Арктика и нейните астрономически капризи.
Да се изпитат очи в очи тези аномалии, според мен, е богата емоция за хората от “ниските” ширини, не по-малко въздействаща от посещението на неповторими природни феномени и културни забележителности. Защото да пътуваш не означава само присъствие и общуване, а също опитване, опознаване и преживяване на различни детайли от цялостната физиономия на един географски обект. Ето защо, ако човек попадне в Арктика през безнощното лято, след това неминуемо ще иска да изпробва вкуса и на лишената от слънце полярна зима.
Водени от такова любопитство, на 25 декември се озовахме на железопътната гара в норвежската столица Осло и хванахме бързия влак за Буде – малък градец на 1300 километра дълбоко на север зад Полярния кръг, отдалечен на четири часа плаване от шестте острова на Лофутенския архипелаг. Както е известно, бреговата линия по западното крайбрежие на Норвегия е умопомрачаващо разчленена и крие едни от най-смайващите морски пейзажи на света. Москенес, най-западният остров от групата на Лофутен, отстои на около 60 морски мили от материка. Освен с дежурните фиорди, ландшафтът тук е обогатен с фотогенични, скални върхове, които се изстрелват в небето до височина хиляда метра буквално направо от морето. Поради тази причина Москенес се счита не само за най-атрактивния от Лофутенските острови, но и за едно от най-живописните места в Норвегия.
В Буде се качваме на познатия ни от предишното лято ферибот и потъваме в морския мрак. Миналия път по същото време – 3 ч. следобед – грееше ярко слънце и палубата беше претъпкана с туристи, а сега вън цари черна нощ и пасажерите се броят на пръсти. Всички освен нас са местни хора. Норвежците са обикновено сдържани и ненатрапчиви, ала днес ни оглеждат с недоумение. Явно посред зима пришълци рядко се срещат из този край. Че кой здравомислещ би предпочел Лофутен пред Майорка !?
Акостираме в пристанището Москенес под ярката светлина на щедро изкуствено осветеление. На глава от населението Норвегия е най-големият консуматор на електричество в света. Което сигурно е оправдано предвид трудните климатични условия в страната през две-трети от годината. На кея ни посреща истинска ледена парзалка. Снегът е оскъден и след поредния цикъл “топене-замръзване”, всичко е покрито с тънък слой лед. Благодарение на топлото атлантическо течение Гълфстрийм, Лофутен е пощаден от тежка полярна зима. Температурите зиме рядко падат под минус 5 по Целзий, а валежите са колкото от сняг, толкова и от дъжд. Ала от тъмнината спасение няма. Предварително знаехме, че ако времето е облачно, каквото е в повечето случаи по тия места, между 10 и 14 часа нощният мрак ще изсивее до цвета на мътна вода преди отново да почернее като мастило. И с това се изчерпва отрязъкът от денонощието, който би могъл да се нарече “бял ден”. Ако пък времето се окаже ясно, ни очаква нещо – казват – наистина специално. Прогнозата обещава утре да бъде “слънчево” и ние усърдно стискаме палци тя да се сбъдне.
От Москенес тръгваме за рибарското селище О, световен рекордьор по краткост на географско название. Закътаното заливче е обточено с наколни, неизменно боядисани в червено рорбу – накогашните жилища на рибари и гребци. Днес повечето дървени хижи са реставрирани и превърнати в страноприемници. Настаняваме се в една от тях – уютна къщичка с ламперия от бял ясен и типична за Норвегия вътрешна декорация от миниатюрни аксесоари. Вечерта се проточва. Часът е само осем, но вече е тъмно от толкова време, че ти се струва полунощ. Замаяни от безлюдието наоколо и приспивното плискане на водата под краката ни, лягаме да спим в очакване на утрото.
Както установяваме на другия ден, това е едно от поредните относителни понятия на зимна Арктика. Тук трудно се прави разлика между отделните периоди на нормалния ден. Изгрев и залез се сливат в едно, сутрин и вечер – също, като целият този неуспешен опит на слънцето да пробие астрономическата преграда на хоризонта продължава едва два-три часа. За наш късмет, прогнозата се оказва вярна и след продължително развиделяване, около 10 и 30 ч. в морето на югоизток пламва жълто-оранжева ивица, която бързо наедрява, интензивността й се усилва и към 12 часа достига болезнената яркост на пулсираща жерава. Кървави отражения на вълни избиват диагонално в небето. Стоманените облаци над сушата порозовяват, както и белите върхове на шилестите планини. Облечена в тишина, ненарушавана от механичен шум и човешка глъч, тази застинала картина е като извадена от някой апокалиптичен филм – сцената “на другия ден след свършека на света”, да речем; или би могло спокойно да мине за пейзаж от чужда планета. Приключвайки със зловещата магнетичност, следващата фаза навява мистично страхопочитание. Мъртвешки, виолетови сенки, поръбени със сярно-зелени отблясъци, заравят огнените въглени и застилат с гробовен покров вледенената северна природа. После царицата на нощта не закъснява да влезе във владение на безжизнените острови. Часовникът показва едва 14 часа.
Прогонени от мрака отново се приютяваме в рибарската хижа. Колкото и да са наситени с чудатости зимните полярни дни, те свършват твърде бързо. Останалото е непрогледна нощ, която може да бъде доста отегчителна. Освен ако по силата на друг геофизически каприз, Северното сияние (Aurora Borealis) не реши да възнагради търпеливия полярник с неземен спектакъл. Час по час се озъртаме да видим дали над зъбатите чукари няма да затанцуват фееричните розово-зелени отблясъци. Уви, и тази нощ завесата от индиго няма да се вдигне.
На другия ден напускаме О по тъмно и се отправяме към Рейне – най-голямото селище на остров Москенес, което е разположен в устието на дълбок фиорд, предлагащ драматични скални формации. Вървим по крайбрежието през поредица отг безлюдни рибарски хижи. Този остров, дълъг 34 и широк средно 10 километра, има и без това само 1400 жители, та дори и през лятото не изглежда пренаселен. Извън туристическия сезон, най-голямото оживление все пак настъпва през февруари и март, когато идва сезонът за улов на арктическата риба треска. Още от ранното средновековие, та до днес, цялата икономика на Лофутен се крепи на риболовството. Тъй като технологията за консервация чрез осоляване достига усамотения полярен архипелаг чак през ХVІ век, традициононото съхраняване на рибата чрез сушене на открито се практикува и в наши дни. Лятно време в Лофутен навсякъде виси риба подобно на вездесъщите тютюневи нанизи наесен в Родопите у нас. Дървените весилки, отрупани с треска от април до юли, сега стърчат празни като оглозгани скелети в мразовития сумрак. Тук-там някое забравено пъстроцветно плашило освежава пустотата.
Когато стигаме Рейне, хоризонтът вече е пооранжевял, очертавайки страховитите силуети на нащърбения планински релеф отзад. Денят не е така хубав като вчерашния. Ниски, металносини облаци притискат зората към разбуненото море и засилват усещането за приближаващ катаклизъм. Очевидно слънцето е съвсем близо под “чертата” (според календара трябва да се появи след пет дни), защото напъните му да изгрее се изразяват в нажежени до пръсване багри. По подобен начин, но с обратен знак, среднощното слънце през лятото в Лофутен се стреми да потъмнее, да изчезне от небето. Въпреки всички усилия два-три пръста все не му достигат да се мушне под хоризонта, обречено да кръжи в нескончаем кръговрат по небесната сфера в продължение на цели петдесет дни.
В Рейне се качваме на малко корабче, което обслужва рибарските хижи във вътрешността на фиорда. Духа леден вятър, солени пръски заливат палубата. Задава се буря. Отвъд тесния вход на протока небето ни захлупва и се смрачава съвсем. Отвесни скални стени ограждат плътно тесния фиорд и създават впечатлението, че проникваме в пещера. В дъното на многобройните водни ръкави приветливите плажчета от лятото сега са се превърнали в снежни навеища. Дори чайките са се изпокрили и никакъв птичи грак не нарушава зимното свистене на вятъра. Както можеше да се очаква, освен нас двамата с Грета, други пътници на борда така и не се качиха.
С догарящата светлина се прибираме в О. Това е третата нощ от пребиваването ни в Лофутен и нашият последен шанс да зърнем “небесната игра на мъртъвците”. Според ескимосите, движещите се цветни воали на Северното сияние представляват душите на техните деди, които се забавляват играейки с топка от череп на морж. Според науката, това е електромагнитно природно явление, характерно за полярните ширини. Отчаяни, че времето ни изтича, до просълзяване се взираме в мрака. На няколко пъти ставаме жертва на фалшива тревога, ала това е всичко. След полунощ уморени заспиваме.
Като ни изпраща на другия ден, шофьорът Бьорн Молид се опитва да ни успокои: “Ако Северното сияние ви се появи от първи път, ще се възгордеете и ще забравите, че в Арктика нищо не идва току-така.” Види се, това не ще да е последната ни полярна зима.