Warning: Parameter 2 to qtranxf_postsFilter() expected to be a reference, value given in /home/gerasimv/public_html/wp-includes/class-wp-hook.php on line 292
Занскар – Радост и болка в Хималаите – Герасим Величков – Джери, пътешественик, изследовател, фотограф


проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: четвъртък, септември 15, 2011 в 12:04 am.
В следните категории: 2007 година, Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.
Тагове / ключови думи: zanskar

Занскар – Радост и болка в Хималаите

Един приятел казваше, че всяко пътуване се свежда до строго селектиран спомен. Спомен от преживявания, изпълнени често с повече трудности и несгоди, отколкото с радости и удоволствия, от които в паметта остава само необикновеното.
Действително всеки закоравял пътувач (или по-надуто казано пътешественик) ще потвърди, че да обикаляш света си е тежка работа, свързана с решаването на всевъзможни проблеми. Но точно преодолените трудности пораждат чувството за удовлетворение, че се е случило нещо извънредно, запомнящо се. Каквото и да е, всяко пътуване крие неподозирани изненади, които го изпълват със съдържание, достойно да се съхрани в паметта. Ето какъв е моят спомен за “изненадите” по време на един наглед стандартен трекинг из Индийски Кашмир, където най-северните разклонения на Хималаите се сливат с планинската верига Каракорум.

Без никаква идея къде отивам, напредвах опипом нагоре като в котел с пресечено мляко, а едри парцалести снежинки засипваха косо лицето ми с влажни целувки. Усетът ми за време и посока беше тотално атрофирал – дявол знае от колко време и накъде се изкачвахме в тая непроницаема мъгла, след като изневиделица се бяхме отклонили от кервана. Добре че поне всички бяхме останали “в пакет”: Владо, Калина, Ралица и аз. Час по час се обръщах назад, за да проверя дали още сме заедно, и пак забивах глава срещу свирещия вятър. Нещо ми подсказваше, че вървим по грешен път, че отдавна трябваше да сме стигнали превала, че оттук нататък просто навлизаме в чертозите на небитието…
Ала както често се случва с простосмъртните, природата изведнъж се смили над нас и ни върна в измеримата действителност. За миг вятърът свърна с няколко градуса от пагубната си посока, мъглата изтъня и ето че първо чухме виковете на Прем, преди да различим и него самия стотина метра по-надолу. В еуфория се затъркаляхме към самотния спасителен силует на нашия коняр, стърчащ като верен фар сред освирепелите висини на Хималаите.След минути се скупчихме около каменната пирамида с плющящи будистки молитвени флагчета, която бележи връхната точка на превала Шинго Ла. Намирахме се на 5200 м над морското равнище сред един неземен къс от Хималаите, познат на малцина. Занскар! Самото звучене на името загатва за място потайно, предизвикателно и сякаш забравено от света. Основано в средата на ХV в. и присъединено в наше време към индийския щат Джаму и Кашмир, миниатюрното хималайско княжество обхваща всичко на всичко няколко голи долини и една по-голяма река, пазени отвсякъде с високи пет-шест хилядаметрови планини. Зимата тук продължава близо девет месеца, непроходими снегове затварят съобщителните проходи и Занскар остава напълно изолиран от външния свят. Не че в друг сезон е особено достъпен.
Сред тази безплодна непристъпност с площ от 5000 кв. км едва девет хиляди занскарци, предимно от тибетски корен, градят уникално битие, основано на цампа (ечемично брашно), солен чай с яково масло и будистка вяра, като разлика между минало и настояще няма. Живеещи в противоречие с технологическата цивилизация, занскарците не притежават нещо много повече от сюрреалистични скални манастири, непроменени от столетия традиции, главозамайващи висящи мостове и гордо примирение с материалната си нищета, на която противопоставят непоправима духовност. Подобно на съседен Тибет, брутният национален продукт в Занскар може да е минимален, но относно човешки ценности и духовни стремления тези хора са сред най-богатите на планетата.

Започнало преди повече от трийсет дни, за нас пътуването през заредената с чудотворна светлина и енергия земя на Занскар е капсулирано връщане във вековете. Минаваме през селца и манастири, където битът и нравите са като от средновековието. Независимо от смайващите контрасти, стремим се да преодолеем собствените си предразсъдъци и да отворим сърцата си за дружелюбието на сополивите деца, за финеса на парцаливите им, вечно засмени майки и за благородството на немитите от години, но достойни техни бащи. Получи се високооктаново наситено общуване сред вдъхновяваща планинска природа.
За добро или зло това сякаш се оказа недостатъчно силно преживяване и тъкмо когато се канехме да напуснем пределите на архаичното княжество в небесата на Хималаите, залогът рязко се вдигна. Ден преди да прехвърлим един от най-сприхавите занскарски превали, Шинго Ла, зимата подрани с неочаквано люта буря и ни поднесе първата изненада. С кервана от товарни коне, който превозваше багажа на още десетина пътници по трекинга, побързахме да се измъкнем от задаващата се клопка. Но така и не успяхме.
Благодарение съобразителността на главния коняр Прем да ни изчака горе, след като фатално се бяхме заблудили във връхната част на Шинго Ла, засега бяхме отървали кожата. На превала се възцари всеобщо успокоение – нататък ни чакаше само слизане и за два дни все някак щяхме да се доберем до крайния пункт Дарча и шосето за Делхи. За зла чест сметките ни излязоха без кръчмар и преди да долазим до ниското, беше съдено да се разиграе истинска трагедия…
На Шинго Ла заварихме двама индуси от Калкута, също клиенти на Прем. Изглеждаха много изтощени. Очевидно ги беше хванала височинна болест. Владо (лекарски син) направи масаж на сърдечната област на по-възрастния, който беше доста зле, и предложи последните си парчета шоколад. Прем каза, че ще избърза напред да догони конете, понеже се били пръснали. Иначе пътят бил ясен, ще се оправим с лекота и за два-три часа сме на бивака в Рамджак – скална ниша над десния бряг на реката. Отново останахме сами. Снегът продължаваше да се сипе като от продран чувал и проникваше във всяка пролука на уж непромокаемото ни облекло, мъглата се сгъсти до прозрачността на малеби. Заслизахме бавно след индусите – да не се делим. Тъй като сега се спускахме по южната, влажна страна на Хималаите, снежната покривка видимо набъбна и вече затъвахме до коляно. Ходеше се тежко и лепкаво, а пъртината едва се четеше.

Вероятно бяха минали два часа, когато оставихме индусите зад себе си и дръпнахме напред, за да държим губещите се следи. Мислехме, че двамата ще живнат с намаляване на височина и ще се смъкнат подире ни. Напредвахме с мъка. Времето сякаш беше спряло. А всъщност денят неумолимо изтичаше. Не щеш ли, зад нас се разнесоха викове. Вървях последен и когато се обърнах, съзрях Кош, по-младия индус, гротескно разперил грамаден чадър, да се носи като безрулев ветроход по вятъра надолу. Без дъх, почти ридаейки, ми каза, че приятелят му не бил в състояние да продължи повече и прилегнал до една скала. Какво можехме да направим, за да го спасим? Ясно беше, че е невъзможно да се изкачим обратно и да свалим безжизнения индус. Просто нямахме сили. Трябваха ни масирана помощ, топла течност, сухи дрехи, та да върнем закъсалия човек към живот. Единственият изход бе час по-скоро да стигнем бивака и да алармираме конярите, които биха могли да решат въпроса с конете си. Поне така си мислехме…
Нощният мрак облада упоритата мъгла рязко, изненадващо. Тъмнината съвсем ни уплаши. От непрестанния мокър сняг бяхме подгизнали до кости и вече беряхме душа. Особено Кош, който непрекъснато настояваше да спрем под някоя скала за през нощта. Нещо, което не искахме и да чуем, защото отдавна никой от нас не вярваше, че ще изкараме живи до сутринта, ако не намерим сух подслон.
След спасителното просветление на Шинго Ла съдбата ни отпусна втори решаващ проблясък. Този път буквално. Напредвайки слепешком през дълбокия сняг, Владо изведнъж съзря лумнал пламък вдясно по скалистия склон. Въодушевени от новото спасение, със сетен прилив на сили запълзяхме нагоре към пещерата Рамджак. Ако светлината не беше пламнала точно в момента, когато се бяхме изравнили с бивака, като едното нищо си продължавахме надолу в нощта, след което само хималаиските богове знаят каква би могла да бъде нашата участ.

Вътре беше задръстено от хора. Съобщихме, че възрастният индус е в критично състояние на около три-четири часа нагоре и се нуждае от помощ. Конярите не реагираха. Шестимата европейци, с които споделяхме кервана, потънаха в спалните си чували, за да не срещнем очите им. Като най-емоционална, Ралица почти изпадна в криза, че ще оставим човек да загине горе, без дори да се опитаме да го спасим. Прем и другият коняр, Делипси, се заоправдаваха, че са премръзнали и изцедени до крайност, а снегът и без туй е вече твърде дълбок, за да могат дребните им кончета да изгазят до изпадналия в беда индус. Двамата с Владо също бяхме на предела на силите си след дванайсетчасовия ден в тежката буря и без подкрепление не бихме могли да направим нищо. Колко измамна се оказа надеждата ни, че ще можем да помогнем, като търсим чужда помощ…
На другата сутрин пещерата приличаше на същинска гробница. В подземния сумрак никой не смееше да шукне. Всички си давахме сметка, че бяхме оставили един човек да умре.

Оттук нататък изненадите далеч не свършиха. Започна се истинска борба за оцеляване. Снежната буря продължи да вилнее още пет денонощия, като натрупа повече от метър пресен сняг. Три дни се крихме в пещерата Рамджак, докато неспирни лавини раздираха зимния покой на Хималаите. Влагата беше всепроникваща и парализираща. Сухите дрехи, с които се бяхме преоблекли след първия ден, отдавна се бяха превърнали в леден компрес. Храната и горивото свършиха. Конете взеха да пощръкляват от глад и жажда. Отчаяние се редуваше с крехки изблици на надежда при всяко временно затихване на бурята. Помагахме си, грижехме се един за друг и споделяхме всичко. Но… някои гледаха да се скрият и да запазят последния залък само за себе си. Накрая загубихме търпение и поехме надолу въпреки убийствената лавинна опасност. Снегът беше толкова дълбок, че дръгливите кончета едва кретаха. Няколко от тях се сринаха и издавиха в реката, над която траверсирахме със сърце в гърлото. Други добичета ненадейно затънаха в преспи с дълбочина доста по-голяма от собствения им ръст и се задушиха в рохкия сняг, преди да им се окаже помощ.

Не спираше да вали. Как да е се довлякохме до широка река, която преграждаше пътя ни нататък. След няколко вяли опита да я прекосим през брода и две вледеняващи нощи в палатките на 4200 м н. в. времето се изясни като с магия. Радостта ни беше неизразима. Криво-ляво прегазихме реката, но на другия бряг оцелелите коне затъваха безнадеждно и конярите ги върнаха обратно в бивака. Решихме да изоставим целия си багаж и да търсим спасение надолу без конете. Въпреки че беше получил сериозни измръзвания, Прем отново се жертва и тръгна да преведе клиентите си през снежните навеища. А ние едва се държахме на краката си от глад и изтощение. По здрач, треперещи, се добрахме до овчарската колиба Паламо, като само час преди това бяхме преживели другия възможен финал на нашето принудително приключение. Както се ровехме в полусвяст през снеговете, един след друг пред очите ни се разкриха труповете на шестима трекери, покосени от бялата смърт. Група младежи от Бомбай, тръгнали към Занскар в противоположната посока, бяха застигнати от бурята също като нас – ала за разлика от нас техният късмет не беше проработил. На местопроизшествието планинските гарвани вече бяха подхванали своя хищен санитарен контрол…

Смирени и благодарни, на следващия ден се дотътрихме до първото селце, Чика, където местните жители ни посрещнаха като възкръснали от преизподнята. Изпихме тонове чай с топли питки (чапати) и после агонизирахме под жаркото слънце по последните шест километра до Дарча и шосето. А там научихме “прекрасната” новина, че трябва да продължим пеша още няколко дни надолу, защото пътят е отнесен от бурята. За момента обаче никой не бе в състояние даже да стои изправен, камо ли да ходи. Нямахме дрехи, палатки – нищо. Един човек на име Карма ни приюти в неговата къщурка и ни гледа цяла седмица като свои деца, докато се съвземем. Накрая всички се вдигнахме на крака, включително и Владо, който бе с масивни, болезнени измръзвания на пръстите и ходилата. Откъде този човек намери воля да изстрада с тия нажежени като на жерава крака цели петдесет километра до най-близкия автомобилен превоз, и до днес не мога да проумея.

Та виждате какви биха могли да бъдат едни от изненадите за всеки, тръгнал на път. И споменът е най-желан и траен, когато нещата въпреки всичко приключат добре, или поне не чак толкова зле.

Свързани видео материали

Ще се срещнем в Ladakh1

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.