проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: неделя, януари 18, 2015 в 6:49 pm.
В следните категории: Пътеписи.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.

Трекът Ле – Манали през 1988 или хималайски разказ за причинно-следствените връзки…

Автор – Владо Руменов                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            

Пътуването, пътешествията и въобще скитането са голяма част от същността ми. През есента на 1983 г. за два месеца бях комисар на голяма българска изложба на икони в Хавана. Куба е прекрасен карстов остров с живописни пещери въпреки тогавашния екзотичен комунизъм на Кастро. За кубинските плажове няма да кажа нищо, защото ще е банално. Доколумбовата история на островитяните е слабо известна, но любопитна. Малко преди края на изложбата българският посланик ми съобщи, че от Хавана трябва да излетя заедно с изложбата за още два месеца за Дели. Бях обиколил цяла Куба, познавах вече Хавана като дланта на ръката си, бях изчел всичко, което носех и до което можех да се домогна, бях се насамотувал достатъчно и спонтанната ми реакция беше категорично и възмутено отрицателна. На посланика му падна ченето, нищо не можа да каже и се разделихме. Прибрах се в хотела, влязох в ресторанта, поръчах си един ром, запалих една цигара и се заслушах в тромпета на Артуро Сандовал, нает заедно с оркестъра си да свири на клиентите прекрасния си джаз… Индия ли, Дели ли… Да бе… Искам вкъщи! Поръчах си още един ром и се нещо замислих… Резултатът беше: – Абе идиот с идиотите, кога ще идеш в Индия… Я си налягай парцалите! На следващата сутрин рано-рано мънках пред посланика, че: – Ами… щом се налага, в края на краищата… ще направя компромис и ще ви отида до Индията… Ами ако не бях приел…

Zanskar-(Padum-Karsha)-20070125___7472 Още с кацането на летище „Индира Ганди” се влюбих в Индия! През 1987 г. отново попаднах за месец в Азия, този път във Виетнам, та апетитът ми към тази част на света се увеличи. Същото лято блаженствахме по камънаците на Яйлата заедно с приятелите ми Джери, Калина и Ралица, които току-що бяха направили един трек из Хималая. Един ден Джери спонтанно подхвърли: – Владо бе, какво ще кажеш да поскитаме из индийските Хималаи? Не ми трябваше и секунда, за да отговоря утвърдително. Ами ако не бях приел… * На 15 август 1988 г. Джери, Калина, Ралица и моя скромност се събрахме в Дели, за да направим двумесечен трек из бившите тибетски княжества Ладак и Занскар, които днес политически са в пределите на Индия, в най-северната й част – в Хималая. Наричат ги също Западен Тибет. * Седми септември 88-а, четиринадесетия ден на хималайското ни скитане. За пръв път съм в света на същинския тибетски будизъм. Надморска височина 3 390 м. Прекрасно време, слънце, ходим по къси гащи и тениски. Напускаме Ладак, навлизаме в географските предели на бившето тибетско княжество Занскар и се спускаме към реката със същото име, ляв приток на Инд. Тук реката е широка седемдесет метра и е с кафявооловен цвят. Движим се по западния й бряг срещу течението. Зимно време, когато реката замръзне, ледът й се превръща в най-късия път между столицата на Ладак, Ле, и столицата на Занскар, Падум. Местните хора го наричат чадар. Много години по-късно Джери има щастието да го измине. До Падум имахме още три дни път пеша по брега на Занскар. Бяхме натоварили четирите раници на един жребец и на гърба на бялата кобила Нели, два от тридисетте коня от кервана на Прем, много приятен тридесет и пет годишен тибетец, който безгрижно пресичаше великата планина по гуменки. * Изпихме си сутрешното кафе и потеглихме. Прем заедно с кервана си беше вече  отпрашил напред. Брегът на реката беше доста висок, образуван от хилядолетното отлагане на пясъците и камънаците, които реката е влачила. Основните цветове всред които ходехме вече две седмици, бяха между пясъчната охра и пустинното сиво – характерните цветове на хималайския пейзаж. Тук-таме зеленееше по някоя тревица или хилаво храстче. Не щеш ли пътят се раздвои –  вляво и надолу, непосредствено към реката и вдясно горе, успоредно на отвесния бряг по отложенията. Според картата, с която разполагахме, нямаше никакво значение кой от двата пътя ще хванем. Предпочетохме да слезем долу, за да сме по-близо до реката. Кешки да си бяхме останали на горния… Вървяхме на метър от Занскар, която шумеше респектиращо, и нещо бъбрехме. След половин час пътеката свърши – реката я била отнесла. Вляво бе реката, а вдясно – почти отвесен двадесетметров стратиграфски срез на конгломерата, в който са се превърнали хилядолетните наноси на реката. Единият вариант бе да се върнем половин час назад, а другият – да се изкатерим до горния ръб на конгломерата. Двамата с Джери решихме, че не трябва да губим време за връщане, и започнахме да търсим подходящо място за преодоляване на отвеса, докато Ралица и Калина се опитваха да ни убедят, че идеята не е добра и е рискова. Впоследствие се оказаха прави… Zanskar-(Padum-Karsha)-20070126___7524Намерих някакво подобие на стъпала, явно някой преди нас също е стигнал до края на отнесената пътека, и започнах да се изкачвам. Джери предпочете класиката на алпинисткото катерене. След средата на отвеса стъпалата под мен започнаха да се срутват, така че връщането назад беше възможно само чрез болезнено свличане по стърчащите камъни. Успях да стигна до ръба, да прехвърля раницата си на платото и да се набера на мускули до него в момента, в който последните две стъпала, на които се крепях, се срутиха с трясък. В същото време Джери също беше стигнал до ръба и го видях как се набира на мускули, за да прехвърли центъра на тежестта си на платото, когато част от ръба се откъсна под тежестта му и се свлече заедно с него. Той се плъзна по корем като по много едра раш пила надолу, застиган и удрян от раздробяващия се конгломерат. Петнадесетина метра по-надолу петите му се забиха в стърчаща скала и мъчителната пързалка свърши… За около минута остана неподвижен… Изтръпнах… Ралица и Калина се втурнаха към него, а аз отгоре можех само безучастно да наблюдавам и да се вайкам… Краката, коремът, гърдите, ръцете и лицето му бяха съвършено надрани, а той, милият, целият натъртен. Не можеше да направи крачка. От гледна точка на току-що случилото се беше добре, че се бях изкатерил успешно. Това, че бях горе, спестяваше един час – който бих изгубил, ако бях останал долу – за догонването на кервана. Налагаше се да върна Прем, за да остане Джери поне един ден в покой. Настигнах кервана и щом разбра каква сме я свършили, Прем завърна конете и се забърза назад. Този ден го загубихме в интерес на осеферването на Джери. Продължихме едва на следващия. Единственият начин да придвижим Джери беше на гърба на бялата кобила Нели. Същото беше и на по-следващия. Джери проходи мъчително и ходи шест часа чак на третия ден, когато поради липсата на време, за съжаление, не се изкачихме до великолепния будистки манастир над селцето Карша. Манастирският комплекс изглеждаше като замръзнал на склона снежнобял водопад. Балансирайки по седемдесетметров въжен висящ мост, пристигнахме в столицата на княжеството Занскар, Падум, на 3 700 м над морето – стотина къщи и множество дюкянчета, а на централния площад – чешма! Освен будистки Падум е и мюсюлмански център. Намерихме си стая в дома на прелюбезния Абдул Хамид в непосредствена близост до джамията. Докато се мотаехме из Падум, се запознахме с двама индуси от Калкута. Бяха на около четиридесет години. Единият, от доста заможно семейство, както се оказа, беше облечен в черен кожен лоден с колан, въпреки топлото време, и обут с половинките си обувки, с които си се разхожда из Калкута. Другият беше в дънков костюм, с голям чадър и също с половинки. Долетели от Калкута, която е на 0 метра над морското равнище, до столицата на Ладак, Ле, която е на 3 700 м, и мигновено фукнали по едномесечния трек Ле – Манали, по който и ние се движехме. Беше средата на септември и времето беше приказно – топло и слънчево. Предполагаше се да е такова поне докъм началото на октомври, когато трябваше да сме напуснали Хималая. Местният шаман бил казал, че на 22 септември, в три часа следобед времето ще се развали и ще стане страшно. Много му разбира главата на местния шаман… Да няма метеорологична служба… Точно пък в три… Айде де… В Падум престояхме седем дни, за да може Джери да се възстанови и да продължим, с което загубените дни нарастнаха на осем. Изостанахме с осем дни от програмата. Осем дни…
Zanskar-(Padum-Karsha)-20070126___7529
Трябваше да си намерим друг коняр за багажа. Отнякъде се появи 17-годишният Дилипси с кервана си и на 17 септември тръгнахме. Джери беше почти напълно възстановен. През следващите няколко дни минахме покрай будистките манастири Бардан и Пуктал. Бардан е разположен върху гигантска скала, отърколила се някога от близкия масив в реката. Основан е през ХІІІ век и е обитаван от около 40 монаси, които се грижат за образованието на децата от околността. Охраняваха го две свирепи хималайски псета, които замалко да ни разкъсат, ако не се беше появил един от монасите. Храмът на Пуктал е разположен на 4 300 м. над морето, в ниша високо в средата на скален отвес, а монашеските стаички, образуващи манастирския комплекс са полепени като птичи гнезда около нишата. Наоколо прехвърчаха светлосивосини скални гълъби. Растяха шипки и френско грозде, моля ви се… В Пуктал заварихме 18-годишния швейцарец Щефан, който, след като завършил гимназия си напълнил раницата, взел малко пари и казал „Чао!” на мама, тате и цивилизацията, за да си търси късмета из Изтока… Щефан остана в Пуктал, май за да прекара зимата… Завидях му и продължавам да му завиждам, че го може! Пуктал е манастирът, в който и днес си мисля, че и аз бих останал завинаги… Щефан остана, а ние продължихме към базовия лагер на прохода Шингу Ла, на 4 700 м. Шингу Ла е хималайски проход, висок 5 100 м., за който бяхме слушали само страховити неща, но времето беше добро, та не се притеснявахме. Дилипси каза, че след прохода ще нощуваме на място, наречено с респектиращо звучащото име Рамджак, където имало и пещера. По пътя ни застигна компания от швейцарци и един австралиец, съпровождана от кервана на дребен, навъсен и възмургав местен мъж на средна възраст, когото нарекохме Блек Мен. Швейцарската група беше от професионални алпинисти с въжета и всякаква алпийска техника. Открояваше се с многословието си един, въздребен, жилав и пъргав. Той май беше нещо като Баш майстора. Застигна ни и керванът на Прем, с когото се бяхме разделили в Падум. Превърнахме се във внушителна група от около двадесетина души и шестдесетина коня. На 22 септември към три следобед приближавахме базовия лагер на Шингу Ла, една най-обикновена мочурлива ливада. Времето беше приятно, слънчево и ходехме леко, разговаряйки с този-онзи от международната компания. Конете щастливо похрупваха свежата трева. Спрях, за да запаля цигара, и се обърнах назад. Гигантски черни облаци стържеха коремите си по хималайските хребети и черните им сенки заплашително пълзяха с огромна скорост по върхове и долини към нас… Бяхме на средата на нищото, в подножието на Шингу Ла и на ден път от Рамджак, който ни обещаваше закрилата на скалната си утроба. Шаманът от Падум се оказа прав. А можеше да сме тук осем дни по-рано, нали…
На следващата сутрин палатките бяха под почти метър сняг. Беше рано, студено и валеше интензивно, когато започнахме атаката на Шингу Ла. 4 700 м хич не са малко, въпреки че бяхме аклиматизирани. Калина имаше проблем със стомаха. Не беше добре и индусът с черния кожен лоден. И двамата се бяха поддали на височинната болест. Приятелят му си беше отворил чадъра и така бавно напредваше по пъртината. Не ми се мисли как им бяха краката в онези градски обувки, с които затъваха до коленете в снега. Групата ни се разкъса, керванджиите с конете си бяха дръпнали напред, а ние с двамата индуси се влачехме последни. Този с кожения лоден се влошаваше с всяка стъпка. Вървеше пред мен. По едно време прилегна и каза, че малко ще подремне. Ударих му няколко леки шамара, дадох му парче шоколад, вдигнах го и го повлякох със себе си нагоре, като му говорех ободрителни глупости. След два часа изключително бавно и мъчително напредване съвсем се предаде и пак седна. Джери извади някакъв допинг под формата на червено хапче и му го даде. Той се оживи и криво-ляво продължихме. Около шест часа след тръгването вече не се виждаше нищо. Освен че валеше, имаше и мъгла. Сега вървяхме по нещо, което не беше стръмно, а равно. Явно бяхме някъде в района около превала на 5 100 м, но следите от групата пред нас бяха затрупани от снега и не бяхме наясно накъде да вървим. Щурахме се насам-натам с идеята да напипаме спускане, което може би ни гарантираше правилната посока. Внезапно в мъглата и веявицата се натъкнахме на Прем. Досетил се, че ще да сме се загубили на превала, който бил обширно плато, и се върнал да ни помогне. Трогателен! Поведе ни и се заспускахме по нещо, което при спорадичното разнасяне на мъглата имаше вид на улей. Просто трябваше да следваме наклона му. До Рамджак имало още два часа. Два часа, но в добро време. А, ако Прем не се беше върнал или не ни беше намерил… Индусът с кожения лоден живна и заслиза на самоход. Прем се разбърза, за да си настигне кервана, а ние вървяхме в пъртината, която той ни проправяше. Снегът се усили. Следите на Прем ставаха все по-плитки, докато накрая съвсем изчезнаха. Постепенно бях добил усет с краката си за по рехавия сняг на мястото на пъртината, която не се виждаше, и дори на няколко пъти усещах, че съм я изгубил, та връщайки се с няколко крачки, успявах да я напипам. Мръкна се. Продължавахме да вървим. Не спираше да вали. Не се чуваха гласове. Не знаехме как изглежда Рамджак и по какво да го познаем. Стана съвсем тъмно. Всички си гледахме само в краката. Белотата на снега осигуряваше минимална видимост. Все по-трудно напипвах с краката си рехавата следа на пъртината и това изискваше да се взирам за неравности в снега, които да ми подскажат посоката й. Калина все още не се чувстваше добре. Джери и Ралица ги боляха краката. Всички бяхме ужасно изморени. Тъкмо започвахме да се притесняваме за индусите, които бяха изостанали, когато този с чадъра ни подвикна отзад. Преди около три часа приятелят му пак се влошил и постепенно много изостанал. Този с чадъра решил, че не може сам да го довлече, и се втурнал да ни настига за помощ. Преди три часа! Единственият по-читав от нашата група бях аз, но нямах увереността, че след десет часа ходене, ще успея да се върна три часа назад и да пренеса на гръб човека, без да остана с него в прегръдката на снега. Решихме, че когато настигнем групата при заветния Рамджак, ще успеем да организираме спасителна акция с конете. Забързано, доколкото можехме, продължихме като слепци в нощта. Индусът се държеше за дръжката на чадъра си като удавник за сламка. Почти не разговаряхме, взирайки се в снежното нищо в краката си. Вървяхме и вървяхме. Случайно за секунда вдигнах поглед към небето и – от черното нищо също за секунда изригнаха пламъци. Рамджак? Закатерихме се по посока на огъня. Да, Рамджак! Бяхме вървяли дванайсет часа. А можеше да сме тук осем дни по-рано, нали…
Zanskar-(Padum-Karsha)-20070125___7469
Рамджак се оказа скална ниша малко вдясно и по-високо от пътя, която керванджиите бяха доокомплектовали със стена от наредени камъни, та влизането не ставаше през врата, а по стълба от горе. Входът й въобще не се виждаше от пътеката. Вътре вече гореше огън, който международната ни компания и керванджиите току-що бяха запалили. Понеже горивният материал, с който керванджиите разполагали, бил мокър и не можел да се запали, го заляли с бензин и му драснали клечката. Той лумнал до възбог, като пламъците излитнали за секунда през отвора над стълбището точно в момента, в който аз имах щастието да вдигна очи към небето. Какво ли щеше да стане, ако не бях уцелил с поглед огнената секунда. Вероятно щяхме да продължим в нощта към хладната всеуспокояваща прегръдка на бялата смърт… Идеята ни за спасителна акция за индуса удари на камък. Всички бяха пълни парцали. Никой не се беше хранил през деня, на никого не му се рискуваше след дванадесетчасов изнурителен и напрегнат преход да прекара още поне седем-осем часа в снежната нощ, при това със съмнителен резултат. Дори въздребният, жилав и пъргав швейцарски Баш майстор не посмя да тръгне. Керванджиите заявиха, че конете са неизползваеми в дълбокия сняг и дори биха затруднили операцията, затъвайки в снега с тънките си крака. Ако въобще бихме тръгнали, щеше да ни отнеме поне четири часа само за да стигнем до мястото, където бихме могли да търсим затрупания вече от седем часа под снега индус. Гузно приехме, че е по-добре да оставим един труп в Хималая, отколкото два или повече. На другата сутрин продължи да вали. Един от конете беше умрял през нощта. Не беше особено студено, та по скалата и по каменния зид се стичаше бавно топящият се сняг. Подът на скалната ниша Рамджак започна да се пълни с вода, така че краката ни бяха постоянно във вода, а площта, която можеше да се използва за спане, намаляваше с всеки изминал час. От друга страна, вода капеше отвсякъде и във всяка точка, та все едно бяхме под тропически дъжд. Единствен сух остана индусът с чадъра. За другите не знам, но на мен и дупето ми беше мокро още първата вечер. Наоколо хвърчаха снежни лавини, които отнесоха няколко от конете, вързани отвън. На втория ден се оказа, че зобта за конете е свършила, и те започнаха да се прехранват с конопените въжета, с които бяха привързани наоколо. Тези, които се бяха освободили от въжетата, ги намерихме по-късно затънали в дълбокия сняг и удавени… Водата за пиене свърши. Имало река на стотина метра под нас, но опасността от лавини ни накара да топим сняг на бензиновите котлони, с които и ние, и керванджиите разполагахме. Поради непредвидливост цигарите на всички бяха мокри и всъщност неизползваеми. Единственият, чиито цигари бяха сухи, беше оцелелият индус с дънковия костюм и чадъра. Той милият беше ужасно депресиран от очевидната смърт на своя приятел, но прояви присъствие на духа и сподели цигарите си с компанията. На третия ден от престоя ни в Рамджак, когато все още хвърчаха лавини, керванджията, когото нарекохме Блек Мен, реши да тръгне заедно с половината от международната група. Нашият кервандижия, седемнадесетгодишният Дилипси, който за пръв път виждаше сняг, и Прем с гуменките предпочетоха да изчакат още един ден, та започнахме да ги уговаряме и ние да тръгнем с групата на Блек Мен. Отказаха категорично. Притесняваха ги лавините. Впоследствие се оказа, че лавините са отнесли още петнадесет коня от кервана на Блек Мен и групата е пробивала осем часа пъртина в дълбокия до гърдите сняг, докато стигнат до място, наречено Занскар Сунде, на брега на река, широка около 30 метра. Щем не щем пренощувахме още веднъж в скалната ниша, наречена Рамджак.

Zanskar-(Padum-Karsha)-20070126___7544

На следващия ден не валеше. Беше сравнително топло и тръгнахме рано. Разрази се гръмотевична буря, която отново активира лавините, с които, слава на Бога, се разминавахме почти на сантиметри. До Занскар Сунде стигнахме само за два часа благодарение на пъртината, която предишния ден беше проправила групата на Блек Мен. Заварихме я на палатков лагер на брега на реката. Няколко от пръстите на краката на Прем бяха почти черни, измръзнали в леките гуменки. За да продължим пътя си, трябваше да пресечем реката, която не беше дълбока. Можехме да я прегазим пеша, но беше много буйна и с голяма скорост влачеше едри камъни, които можеха да ни изпотрошат краката. Другият начин бе като, висейки на ръце и крака с раниците на гърба си, се придвижим по едно стоманено въже, опънато между два бетонни блока на двата й бряга. Бяхме твърде изтерзани от студ, глад, неспане и нерви, за да сме склонни на който и да е от двата варианта, но понеже швейцарският Баш майстор като един Херакъл се изстъпи напред и каза, че ще използваме въжения способ, никой не посмя да се изложи, като признае, че тая работа не е за нас. Наредихме се зад него, за да го последваме по въжения „тролей”. Аз откровено се молех да не ми се налага да го правя – нямаше да мога, дланите ми вече не ме слушаха, бяха измръзнали, макар и не драматично. За всеки случай привързаха Баш майстора с въже. До средата не му беше трудно, тъй като въжето не бе гладко опънато и всъщност до половината се се спускаше. Да, ама през другата половина трябваше да се катери по въжето заедно с раницата и той се предаде. Добре, че го бяхме вързали, та можахме да го изтеглим. Останахме да пренощуваме, за да изчакаме спадането на водата и укротяването на хвърчащите камъни. През нощта валя обилен сняг, но сутринта огря слънце и стопли положението. Всички се разсъблякохме и изсушихме де що беше дреха по нас. Реката се беше поуспокоила, та се събухме, запретнахме крачоли и я прецапахме. До първата относително цивилизована точка, селцето Дарча, имаше още два дни път. Трябваше да се проправя пъртина и се придвижвахме бавно, като водачът се сменяше. Съдбата беше отредила така, че аз да съм водачът, който се натъква на трупове. Първия едва не го стъпках. Беше вървял до крайно изтощение и беше паднал по очи. Снегът го беше затрупал. Вторият беше по гръб, по на плитко, та птици вече бяха изкълвали очите му… Третият се беше свил под една скала на завет и там го беше намерила бялата смърт… И тримата бяха местни хора. Можеше да сме и ние, ако не бях уцелил огнената секунда. Последният преход до селцето Дарча не беше много дълъг, но пътят минавал през множество потоци, които, след като напече слънцето, силно увеличавали дебита си, та тръгнахме преди разсъмване. Беше много студено, може би минус 15 градуса. Аз имах удоволствието да се хлъзна, когато прескачах един от потоците, и цопнах с двата крака в него, така че в Дарча пристигнах със замръзнали крака, но това е друга история и слава Богу, приключи, без да ми режат парчета от краката.

Zanskar-(Padum-Karsha)-20070127___7581Когато след изгрева на слънцето се затопли, започнаха да хвърчат кални лавини, които са доста по-безмилостни от снежните, но и с тях криво-ляво се разминавахме. Стана така, че аз прстигнах пръв в Дарча и с помощта на местните хора започнах да се грижа за почернелите си от измръзването крака. Малко след мен пристигна австралиецът, който ми купи кафе и цигари, нямах никакви пари в себе си, а не бях пушил от пет дни. Наоколо сновяха местните хора, забързани след ежедневието си, аз седях на някакъв стол с потопени в отвара от ряпа почернели, замръзнали крака, отпивах от кафето и блажено пушех, когато внезапно осъзнах че съм жив! Осъзнах, че вероятността да се окажа един от труповете, на които се натъкнах вчера, е била изключително голяма, и тихо се разплаках, спокоен, че това не се вижда под черните глетчерни очила.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.