Warning: Parameter 2 to qtranxf_postsFilter() expected to be a reference, value given in /home/gerasimv/public_html/wp-includes/class-wp-hook.php on line 292
Джомолунгма – богинята-майка на Вселената… – Герасим Величков – Джери, пътешественик, изследовател, фотограф


проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: събота, октомври 22, 2011 в 9:20 am.
В следните категории: Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.
Тагове / ключови думи: 4249

Джомолунгма – богинята-майка на Вселената…

Еверест е безспорно най-трайно и драматично експонираната планина в колективното човешко съзнание. Широката слава и почти таблоидна познатост на най-високия връх на планетата обаче не му пречат да излъчва магнетичен мистицизъм, който е невъзможно да бъде обяснен. И независимо че интернетната цивилизация се стреми да третира живота едно към едно, лишавайки го от тайнство и необикновеност, Чомолунгма, или Сагармата, както наричат върха съответно от север в Тибет и от юг в Непал, все още трудно може да бъде принизен единствено до желан алпинистки трофей или фотогенична туристическа атракция.

Местните обитатели, тибетци и непалци, винаги са обожествявали своите планини. Космосът и Битието са тръгнали от ледените висини на Хималаите. На тибетски език Чомолунгма означава “Богиня майка на Вселената”. Санскритското название Сагармата се превежда по същия начин. Докато лепнатото от англичаните име Еверест е просто един колониален анахронизъм дори без откривателско съдържание. Поне да го бяха кръстили на кралица Виктория или някоя друга знатна дама от XIX век, защото оригиналните наименования на хималайските върхове обикновено са в женски род.

И ако за тукашните жители свещената мощ на планината е всекидневие, за външния посетител, все едно дали е първокласен алпинист или обикновен трекер, докосването до този хималайски връх е процес, подобен на религиозно поклонение. Вътрешната мотивация, физическите и материалните разходи са сходни. Трябва наистина да желаеш до религиозност да влезеш в светилището на Хималаите, за да дадеш усилията и средствата, необходими за това поклонническо преживяване.

Както всичко стойностно на този свят, Еверест не е лесно достъпен. Вярно, глобалната комерсиализация не подминава и Хималаите, така че срещу достатъчно количество пари днес могат да те качат и на самия връх, без да си кой знае какъв планинар. Искат се прилична физическа форма, надеждни гидове и солидна доза късмет. Но колкото и да са улеснени и култивирани нещата, пътят към Еверест пак изисква дни наред ходене по стръмни планински пътеки, и то само за да се добереш до подножието на божествения връх. За мнозинството хора хималайското им поклонение завършва тук, пред олтара на Богинята майка. Или, прозаично казано, в пределите на непалския национален парк “Сагармата”, който обхваща южните подстъпи към Еверест и страната на шерпите Солу Кхумбу.

Сякаш за да подсили своята мистерия, първенецът на планетата остава скрит до последно от човешки поглед, защитен зад преградните хребети на съседните хималайски динозаври. Вече сме на 5200 м надморска височина, цяла седмица вървим нагоре, а от Еверест няма и следа. От север, откъм откритите плата на Тибет, Чомолунгма се вижда отдалеч и до базовия лагер има шосе, но когато се подхожда от юг, през Непал, е съвсем различно.

Цялото пътешествие започва с кулминационен, ускоряващ пулса полет от Катманду до шерпското село Лукла на 2800 м н.в. Самолетчето е петнайсетместен витлов “Туин Отер” – определено несериозна на вид летателна машина, която за половин час ни пренесе от тежкия автомобилен смог на непалската столица до белите мъгли на Хималаите. След като прелитаме край назъбените бойници на хималайската верига, рязко се гмурваме в тъмния каньон на река Дуд Кози, за да търсим приземяване. Пистата се оказва изградена на неравно било, като долният й край увисва в пропастта, а горният задънва в отвесен склон, което не оставя на пилота никакъв мегдан за грешка.

Грабваме раниците си и хващаме пътеката, отклонявайки предложенията на събралите се пред летището шерпи да ни носят багажа и да ни показват пътя. Повечето трекери и най-вече организираните групи неизменно ползват техните услуги, което съставлява и основния поминък на местното население – на тази височина друго освен картофи и туризъм не вирее. Ние обаче искаме да бъдем независими и сами да откриваме пътя си. А това изобщо не е проблем, защото трафикът по основната съобщителна артерия в Солу Кхумбу е непрекъснат. Керваните от якове нямат край, както и носачите, натоварени с гигантски товари, далеч надвишаващи собственото им тегло. От летището в Лукла всичко нагоре се изнася на гръб.

На следващия ден достигаме входа на националния парк “Сагармата”. Създаден през 1976 г. на площ от около 1500 кв. км, този природен резерват естествено е най-високата защитена територия на света. Всяка година го посещават повече от 20 хиляди души. Вписваме в регистъра още две имена, плащаме входната такса от 1000 непалски рупии (15 щатски долара) и продължаваме.

Две или три села по-надолу сме принудени да платим и друга такса. Членове на крайнолявата маоистка партия, която доскоро бе във въоръжен конфликт с правителството на Непал, са забили едно червено знаме със сърп и чук на пътеката и уж под формата на дарение събират от минаващите трекери пари в полза на своето движение. Бяха ни предупредили, че е добре да им дадем някоя рупия, защото иначе можело да ни вгорчат живота. Та така и направихме, макар и с открито неудоволствие.

Нататък по безкрайно стръмен баир, който разведри главите ни от съприкосновението с позабравената вече комунистическа демагогия, бавно се изкачваме до столицата на Солу Кхумбу, легендарното градче Намче Базар. Това е последното място, където можем да се порадваме на по-разнообразна храна и по-топли стаи за спане. Нагоре условията щяха да стават все по-спартански, в тон със суровата природа. Ако дотук има изобилие от гори, над четири хиляди метра няма нищо друго освен трева и ниски храсти, а малко по-нагоре и тази растителност изчезва, за да навлезем в мъртвите владения на скалите и ледовете, които заемат 70% от територията на националния парк.

В будисткия манастир „Тянгбоче”, който е духовният символ на цялата южна страна на Еверест, попадаме на религиозен празник, придружен от характерните за тибетския будизъм танцови представления с маски. Разкрепостени и дружелюбни, шерпите си падат по празненствата и сега са изпълнили манастирския двор. Макар тематиката на танците да изглежда сериозна – духовно пречистване, – с присъщото си чувство за хумор монасите внасят в сюжета разни комични елементи, които носят забавление на зрителите. И тъй като смехът е универсално средство за общуване, шеговитият подтекст не остава скрит и за многобройните чуждестранни туристи, които поне за момент забравят да щракат с фотоапаратите си.

След още два дни изкачване достигаме долния край на прочутия ледник Кхумбу. По страничната морена вървим успоредно на ледения поток, който е осеян с млечносиви езерца и зарити с камъни цепнатини. От пастирската хижа „Дугла” нагоре се натъкваме на първите възпоменателни знаци в памет на загиналите при изкачване на Еверест. А те не са никак малко. Десетки са планинарите, останали завинаги в олтара на Богинята майка. От тази страна, южната, има и един българин, Христо Проданов, загинал през 1984 г.

Когато по обед пристигаме в Горак Шеп, последното населено място по трека до базовия лагер, един млад шерп ни обяснява къде точно се намират мемориалните скали в околността. Знаем, че там някъде трябва да е плочата на Христо. Доста обикаляме из ледниковите отломки по брега на морената, но така и не откриваме търсената реликва. Разочаровани, поемаме в късния следобед по финалната стръмнина на нашето пътуване. Височината е пределна и белите дробове изнемогват в разредения кислород над 5000 м. Скоро тежестта в пулсиращите слепоочия се измества от набъбваща еуфория. Над нащърбения гребен на Нупце току-що се е показал черен триъгълник, който се въздига и уголемява с всеки метър нагоре. Върховата пирамида на Еверест постепенно разкрива строгите си очертания.

След час и половина усилия минаваме под пъстри нанизи от тибетски молитвени флагчета и успокояваме дишането, но не и сетивата си, на връхната точка на Кала Патар – едно недоносено връхче в компанията на великани. Висотомерът показва 5600 м височина, а скалното чело на великия връх отсреща се извисява повече от три километра над главите ни. Могъществото на Хималаите неизменно има вцепеняващо въздействие, граничещо с първично страхопочитание. Това са планини, чието излъчване те кара или да коленичиш и да забравиш себе си, или да избягаш панически обратно в познатия свят. Алпийска романтика и естетическа наслада тук няма. Боговете не държат да бъдат харесвани.

Надигналият се вечерен вятър ни подсказва, че не бива да прекаляваме с присъствието си пред олтара на Богинята майка. Студената сянка на есенния здрач вече е прегърнала Кала Патар и неумолимо се катери нагоре по ледените склонове, изтиквайки златистата светлина към небесата. Качилите се преди малко шерпи със своите западни клиенти са запалили снопче благоуханна хвойна в знак на преклонение и благодарност към свещената планина, че още веднъж ги е допуснала да бъдат в нейните селения. Под нас в една скална ниша трима младоци от Израел се черпят с бутилка уиски и доминикански пури, канейки всеки срещнат. Да си получил шанс да се поклониш пред Чомолунгма/Сагармата/Еверест – какъв по-сериозен повод за празнуване от това?!

Огнената течност прогаря хранопровода и облива цялото ми тяло със сладостна топлина, докато върховете наоколо изпълват света до нетърпимост със своята божествена хармония.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.