Титикака-пъпната връв на слънцето
Езерото Титикака е може би най-широкоизвестното географско понятие на света. Ще го срещнете във всяка втора кръстословица, телевизионна игра или радио-викторина. Децата от невръстна възраст научават това чудновато име, звучащо далечно и примамливо, а също така податливо на каламбури и словоплетство. И въпреки че за повечето хора в паметта остават само любопитните факти и насечените срички, мнозина си замечтават да посетят на живо тази митична вода.
Славата на мястото е основателна, макар че Титикака не е нито най-голямото езеро в Южна Америка, както твърдят остарелите учебници – Маракаибо във Венецуела е почти с двойно по-голяма площ от титикакските 9000 квадаратни километра. Нито пък е най-висикото плавателно езеро на света – в Чили и Тибет има езера, вдигнати на много повече от 3800 метра надморска височина, където плават лодки и гемии.
Разбира се, не на грешната географска статистика се дължи притегателната сила на Титикака. Басейнът, приютил водите на езерото, се намира по границите между съвременните латиноамерикански държави Перу и Боливия. Това е част от обширната полупустинна котловина, известна под името Алтиплано, която – висока между 3600 и 4000 метра и обградена от снежни вериги, достигащи до 6500 м н.в. – наистина е най-голямото високопланинско плато в цяла Америка. Защитен отвсякъде от естествени препятствия и в непосредствена близост до мащабен водоизточник, този район е същински двойник на Месопотамия за старите цивилизации на Новия свят. А като се добави, че според местната космогония, от дълбините на езерото са се родили Слънцето и Луната, мистиката на Титикака е осигурена завинаги.
Действително още първите впечатления от убийствено сините води, тръпнещи в страдащата от кислородна недостатъчност, кристалната светлина на 4000 метра, внушават, че езерото е зарадено с огромна природна мощ и историческа енергия. Най-старите свидетелства за древна цивилизация в района датират още от средата на първото хилядолетие пр.Хр. Тиуанако обаче е културата, оставила най-траен белег край Титикака в прединкския период. Процъфтяла между 600 и 1200 г., тази култура се отличава с феноменална култова архитектура, каменна скулптура и други религиозни изолбражения, които остават и до днес между необяснените загадки за световната археология. Както няма задоволително обяснение и за мистериозното изчезване на самата цивилизация Тиуанако, която някъде към 11 век. просто престава да съществува.
След залеза на Тиуанако се въздигат културите на Коя и Аймара, следи от които са пръснати навред из мразовитото Алтиплано. Докато се возя на куц крак в пртъпкания автобус от Хулиака за Пуно – главният пристанищен град на перуанския бряг – вляво от шосето съзирам отклонение с надпис “Силюстани” и тутакси разбирам, че съм пристигнал. Силюстани е основният погребален комплекс на културата Коя, чийто представители били доста войнствени и до идването на инките през 15 век властвали еднолично над Титикака, но после били претопени в разрастналата се Инкска империя. Койте полагали своите знатни мъртъвци в специално изградени масивни погребални кули, които днес стърчат на скалистия полуостров в езерото Умайо като вкаменени космически совалки, свързващи земното с отвъдното. В забързания здрач на тропическия ден сенките на тези десетметрови цилиндри сякаш политат по застиналата водна повърхност наоколо….
Град Пуно е разположен на голям плитък залив в западния край на Титикака, където някога мирно живяло племето Уро. Неукротимите воини от народността Коя обаче не понасяли мирното съжителство. За да се спасят от въоръжената напаст, урите стигнали до оригинално решение. Плитчините по бреговете на езерото са гъсто обрастли в тръстика – особен южноамерикански вид, наречен “тотора”, – която местните обитатели използвали за храна, строителен материал и какво ли не. В случая застрашените от смърт ури изплели флотилия от огромни тръстикови салове, натоварили цялата си покъщнина и заживели на тях, в езерото, далеч от брега и кръвожадните набези на коите. Така те оцелели във времето – раждали се и умирали на островите от тотора без да ги е грижа за превратностите на сушата. Техни потомци продължават да живеят по този начин и до ден днешен. Е, безспорно, те имат моторни лодки и често излизат на брега да разменят наловената риба за брашно и захар, а любопитни туристи ги посещават, допълвайки с някоя и друга монета натуралното им стопанство.
На пристанището в Пуно не е трудно да намеря лодкар, който за прилична сума да се съгласи да ме откара навътре в залива, където обитават езерните хора. Спазаряваме се за 100 слънца – “сол”, слънце, се нарича паричната единица на Перу. Навигацията през безбрежните полета от тотора се извършва по тесни канали, свързващи отделните тръстикови острови. По-близките до брега изглеждат доста спретнати и разполагат с почти всичко каквото има на сушата: църква, училище, магазин, обществен телефон. Тяхната площ също е значителна – някои достигат до 500 квадратни метра и имат по над 80 жители. Не мислете обаче, че няма социално разделение – по-заможните домакинства веднага се познават по наличието на слънчеви батерии и транзистори. Колкото до изграждането на самия “остров” за живеене, в строителния процес участват наравно всички “новодомци”.
Нататък се отбиваме на един чисто нов остров, наречен Капикрус. Старейшината Юпанаки разказва, че преди година сформирал кооператив от шест семейства за построяването на Капикрус, което им отнело близо седем месеца. Платформата заема стотина квадрата, а дебелината й е до метър и половина. Тъй като дъното на острова непрекъснато гние и той бавно потъва, височината му се поддържа чрез периодично добавяне на нови слоеве тотора. Гравитацията действа много странно тук – като ходиш краката ти хем пружинират, хем потъват в еластичната повърхност. Докато не попаднеш на някои прогнил участък, където си затъваш като в истинско блато!
Освен плаващите домове на урите, в Титикака има и няколко забележителни естествени острови. Такиле и Амантани – в перуански води, и Исла дел Сол и Исла де ла Луна – в боливийски. Обратно в Пуно се качвам на голяма съвременна на вид моторница, чийто двигател се оказва не толкоз съвременен и непрекъснато се дави, та ни трябва половин ден додето се доберем до Амантани. Островът има две селища с близо 4000 обитатели, а склоновете му – както навсякъде, откъдето са минали инките – са прорязани от безброй стъпаловидни тераси за земеделие. На пристанището са се стълпили маса посрещачи, всичките облечени чисто, като за празник. Пристигането на моторницата си е направо празник – чужденците на борда ще бъдат разквартирувани у местните жители (хотели липсват), но по определен ред, така че да няма ощетени и всяко домакинство да получи своя скромен пай от зараждащия се туризъм по тия места.
Моята домакиня е млада жена на име Мариса. Къщата й се намира на баира и докато се изкачваме, тя ми разказва за островния бит. На тази надморска височина всичко вирее трудно и отглеждането му иска много труд. Картофите никога не стават по-едри от орехи. “Но пък имате електричество”, казвам аз, забелязвайки кабели между къщите. “Вече не. Агрегатът се оказа много скъп и няма кой да плаща.”
До мръкване се разхождам из околността, попадайки на различни руини, останали кой знае от кога. На върха на острова има светилище на Пачамама и Пачатата – женското и мъжкото начало в местната митология. Прибирам се наврелме за вечеря – така ми е поръчала Мариса, защото след това ще има изненада. Храната е напълно автентична. Супа от “кинуа” – местно вариво, подобно на гриз; второ: “карачи” – дребна риба като уклей, с гарнитура “ока” – кореноплодно с вкус на моркови, и “чуньо” – сладки картофчета. Направо да си оближеш пръстите! И всичко това съпроводено с обилни количества “мате де кока” – прословутия андийски чай от сушена кока.
Изненадата след вечеря е фиеста в училището. Всички мъже са пременени в пъстроцветни пончо от груба вълна, а жените са с монохромни, прилични на кринолин поли до колената и ярко извезани блузи. Танците продължават до среднощ.
На другата сутрин Мариса ме изпраща до кея, облечена пак в новите си дрехи. Сбогуваме се сякаш се познавамле от години и аз хващам моторницата за следващия остров – Такиле, – а тя, плетейки, се изкачва обратно към скромната си къщичка на баира, която не изпускам от очи докато не завием зад носа.
След “езическото” прекарване в Амантани, Такиле ми припомня, че Титикака и цялото Алтиплано са преживели и периода на испанската колониална власт. В селището на острова намирам типичния за Латинска Америка четириъгълен площад с красива арка и старинна католическа църква от едната страна. Макар да са приели християнската вяра, тукашните индианци са я преплели с някои от своите доколумбови вярвания и традиции, за да се получи интересен религиозен конгломерат. Празникът, на който ми се падна да присъствам беше Петдесетница, и съм сигурен, че ритуалът в Рим или Лима ще изглежда по съвсем различен начин.
Продължавам на югоизток по крайбрежието на Титикака и и се прехвърлям на боливийска територия. Нито по хората, нито по земята можеш да разбереш, че си в друга държава. Спирам в оперено градче с монументална църква от бял мрамор и звучно име – Копакауна, или както чужденците му викат за по-лесно, Копакабана. Оттук се тръгва за Исла дел Сол – най-култовия остров на Титикака. Освен че там се е пръкнало Слънцето, според прастарите предания бледоликият брадат демиург от предколумбовата митология, Виракоча, се е появил на това място от дълбините на езерото. В унисон с тези легенди, инките вярвали, че основателят на тяхната имперска династия, Манко Капак, също се е родил на тоцзи остров.
Ако човек се изкачи привечер до върха на Исла дел Сол и обърне поглед на изток, където с цвят на скъпоценност лъщят водите на Титикака, а над тях като неземен проницател грее леденото било на Кордилйера Реал, наистина би могло поне донякъде да се почувства защо този специален кът суша е свързан с толкова мистични събития за древните култури на Южна Америка.
С последната светлина слизам надолу към брега на Исла дел Сол, застигнат от няколко товарни лами с вързани червени конци на ушите против уроки. Зимното южно слънцче също се прибира по скосения си път към хоризонта и след минута ще потъне в бронзовите води на езерото, за да изплува отново утре, преродено и обожествено. Над мен камбаната на кирпичената църква от испанско време звънва за вечерна молитва. Евкалиптовите дървета наоколо бързо се просмукват от сенките на нощта, прииждащи от черния силует на Исла де ла Луна насреща, откъдето – ако всичко е точно – след малко трябва да се роди луната.
Полезна информация
Да се посети езерото Титикака и околните забележителности е сравнително лесно и бързо. Ако идвате от перуанската столица Лима, най-добре е да се лети до Куско (80 щ.д.) и оттам с автобус се стига пристанището Пуно (6 ч.,7 щ.д.). От боливийската столица Ла Пас има автобусна линия до Копакабана (4 ч, 3 щ.д.).
Пуно и Копакабана са двата най-удобни изходни пункта за посещение на островите в езерото. Водният транспорт е уреден и евтин.
В споменатите градове настаняването е на добро ниво. Повечето хотелчета са нови и спретнати, като цените варират между 10 и 15 щ.д. за двойна стая със самостоятелна баня плюс закуска.
И Пуно, и Копакабана изобилстват с ресторанти и други заведения за хранене. Предлага се всякаква храна, включително прясна риба от езерото, която задължително трябва да се опита. Една богата порция печена пастърва например излиза 4-5 щ.д. Средна по размер пица – 3 щ.д., миланеза с пържени картофки – 4 щ.д. Ако изберете фиксирано меню, ще ви излезе доста по-евтино – супа и второ (обикновено ориз с нещо) може да си вземете за по-малко от 2 щ.д. Бирата е скъпа – над 1.50 щ.д. за 330 мл в заведение – и качеството й е незадоволително.
Тъй като климатът около Титикака през сухия, туристически сезон (май-септември) е доста суров, не пестете топлите си дрехи, защото ще ви потрябват. Голямата надморска височина пък изисква ден-два аклиматизация, преди да се впуснете в приключения.