Аржентина от сребро
Термометърът показваше плюс 33 градуса на сянка, когато се приземихме в аржентинската столица Буенос Айрес. От София пък бяхме тръгнали в леден дъжд, който се очакваше да премине в предколеден снеговалеж. Според календара, в Аржентина също наближаваше Коледа, но за нас, пришълците от северното полукълбо, ярката зеленина и безпощадния пек трудно можеха да се вържат с побелели елхи, заскрежени шейни и останалите характерни атрибути на Рождество Христово. А улиците на този 13-милионен мегаполис не бяха лишени от празнична украса: пищни електрически изображения на камбанки, снежинки, еленчета и ботушки нелепо висяха по финикови палми и фикусови дървета. Какъв контраст! Но това беше само началото на неудържимия водопад от смайващи контрасти, които предлага Сребърната страна, както са кръстили Аржентина европейските първооткриватели, базирайки названието на латинската дума “аргентум” – “сребро”.
Побързахме да оставим коледните жеги зад себе си и след четиричасов полет се озовахме в най-южния край на континента – остров Огнена земя – където климатът бе по-благосклонен за нашите настроени в зимен режим организми. След огромните гърмящи от трафик булеварди на Буенос Айрес – само на авенида “9 юли” изброихме 18 платна! – спокойствието и минимализма на Ушуайа изглеждаха като от друга планета.
Макар аржентинските туроператори да се скъсват да рекламират града като най-южното селище на земята, по този въпрос чилийците имат неоспорими претенции. Да се обяви обаче “Тиера дел Фуего” (Огнена земя) за “Фин дел Мундо” (Краят на Света), изглежда напълно основателно. Погледнато на глобуса, този къс суша е наистина “скрит” в самото дъно на земята – последната постоянно обитаема територия преди ледения безкрай на Антарктика.
От тук започна нашето едномесечно пътешествие на север по цялата дължина на Аржентина – общо 4000 километра през най-разнообразен и контрастен климат, от полярния студ на Фуегските Анди до влажните горещини на Тропика на Козирога. Макар и огромна по територия – 2,8 милиона квадратни километра, – с незначителното си население от 38 милиона души, тази държава е сред рядко населените на света. А защо е така, щяхме скоро да узнаем: само трябваше да потънем във ветровития прахоляк на южната пустинна степ, наречена Патагония. Символ на географска отдалеченост и авантюристичен копнеж, тази митична земя заема площ, включително чилийската част, почти колкото Западна Европа, а се обитава от има-няма милион и половина човека.
След като няколко дни се изкачвахме в брулените от полярни вихри Фуегски Анди, навлязохме в същинска Патагония: жълта безконечност от остри треви, магарешки тръни и неотслабващ, 24-часов, хищен, всепроникващ, влудяващ западен вятър. Наистина Патагония е мястото където трябва да се отиде, ако човек иска да добие представа какво означава природната стихия наречена “вятър”.Попадал съм в доста ветровити пущиняци на света, от пустинята Атакама до Тибетското плото, но такива сриващи човешката психика ветрове не бях срещал. Само един факт: Чалтен, селището в подножието на феноменалните алпийски обекти Серо Торе и компания, регистира вятър със средна годишна скорост от 25 км/час, или там си духа постоянно поне със 7 метра в секунда!
Ала когато и ние стигнахме Чалтен – прашно село с ламаринени покриви, където прозорците са запечатани и никога не се отварят по понятни причини – изненадващо ни посрещна почти нежен бриз, който ни подмами навътре в Патагонските Анди. Тези планини са изумителни по своята могъща прелест и отвратителни по своето неизменно скапано време. На 5 януари, тоест 5 юли по нашему, ни застигна снежна буря, а бяхме на надморска височина по-малко от столичния квартал Драгалевци. Толкова за “нежния бриз”. Затова пък, когато след пет-шест дни продължихме на север по черните пътища на Патагония, автобусчето се люлееше като платноход в бурно море.
Тъй като единствената асфалтирана артерия тук върви по атлантическото крайбрежие, сега ни предстоеше да преминем през най-труднодостъпната част на Патагония – 800 километра по прословутата “Рута Куарента” (Шосе № 40), задължителна част от рали “Патагония” и екстремното начинание “Рейд Голоаз”. Прашен пустинен път, съпроводен от безутешна самота, бездънно небе, умопомрачаващи залези,една или две бензиностанциии и няколко разнебитени кръчми пълни с гаучоси, вързали конете си отпред. Отстрани пробягват яко дим плашливи нянду (южноамериканският вариант на щрауса), тревожно се оглеждат стада от гуанако (дивият праобраз на ламата) и невъзмутимо пасат милиони овце (печелившето нововъведение на съвременния патагонец).
Напускахме планинската част на Патагония и не можехме да не съжаляваме. Въпреки че има неизличим проблем с климата, аржентинският национален парк “Лос Гласиарес” (Ледниците) съдържа може би най-приказните природни гледки на света: могъщи, набъбващи ледници, които свършват във фойерверки от норвородени айсберги в дълги по 200 километра езера. Както и неземен скален релеф от скулпторно моделирани планински върхове – същинска галерия на природното творение. И всичко това на фона на неповторима флора от южни цветя и причудливи, разкривени от вятъра гори.
Лаго Аржентино е едно от тези силни места, където се случи да посрещнем новата 2005-а година. Това паякоподобно езеро е ориентирано изток-запад, като множество фиорди се впиват в снагата на Патагонските Анди и се задънват от грандиозни ледници. По-голямата част от езерото обаче се простира в жълтата степ, разсичайки с изумрудените си води патагонското еднообразие. Бяхме се установили на лагер край един от най-южните ръкави на езерото и в типичен стил, 31 декември се оказа дъждовит. За късмет, към 9 вечерта небето се проясни и тъй като светлината в южното лято продължава докъм 11 часа, успяхме да изпълзим от палатката си и да изпием бутилка аржентиско вино за Новата година. Надеждите ни да се полюбуваме на Южния Кръст – еквивалентът на съзвездието Малката Мечка от небето на нашето полукълбо – останаха напразни, защото с падането на нощта нахлуха поредните облаци.
Колкото и да беше вълнуващо пътуването по “Рута Куарента” – все пак това е един легендарен маршрут подобен на хипарското “Шосе № 66” в САЩ и пътя от Европа за Индия, – нямаше как да не си отдъхнем, когато най-сетне се добрахме до асфалтираната част на Патагония и града Комодоро Ривадавия на Атлантическия океан. От рая на овцевъдите се прехвърлихме в царството на сондьорите. Също толкова еднообразно и ветровито. Слава богу, че тук поне транспортът беше по-добре организиран и в автобусите – Мерцедес, бразилска направа – можеше да се спи. Оставаха ни още 1800 километра до Буенос Айрес, а от там “само” 1200 до нашата най-северна цел – водопадите Игуасу в джунглите на граничния триъгълник между Аржентина, Парагвай и Бразилия.
На излизане от Комодоро погледът ми попада на горд надпис “Асосиасион де Булгарос – Кирил и Методий”! Два часа по-късно сме готови да се просълзим, когато рейнджърът в областния резерват “Боске Петрификадо” /Вкаменената гора/, едва не ни разцелува като научава, че сме българи. “Булгарос?! Атанасов, Димитров, Пенков… Ай мучо карпинтерос булгарос ен Сармиенто.” Явно в близкия град Сармиенто много наши сънародници са се установили с дърводелските си умения в далечното минало.
След тридневна обиколко по богатото на пингвини, гуанако, щрауси и какво ли още не атлантическо крайбрежие са настаняваме в автобуса за Буенос Айрес. Сбогом, Патагония! Ако не беше вятъра, щяхме да те обикнем завинаги!
Хиляда и осемстотин километра по-късно слизаме в потната жега на столицата и се потапяме в градския живот. Вино, бифтек, танго и…. улични демонстрации! Ако някой смята, че идеята за социална справедливост, изповядана от Маркс през Троцки до Че Гевара е мъртва, нека посети Аржентина. Каквото и да се говори в САЩ и Европа, аржентинците вярват, че равенството между хората, а не глобалната икономика ще спаси света. И постоянно го демонстрират. Едва ли би могло да се очаква нещо по-различно от народ, за който Че Гевара е национална икона, а идолът Марадона остава все пак на второ място….
В таксито от Ретиро към града имаме възможност да се почувстваме още по българи. Като разбира откъде сме, шофьорът тутакси възкликва: “Стойков! Амиго де Марадона!” Свивам рамена – може Стоичков наистина да му е приятел. Колкото до състоянието на българския футбол понастоящем, на развален испански обяснявам, че сме “мас о менос” (горе-долу), при което шофьорът бурно възразява, че “Булгария ес фуерса ен футбол”. Защо пък не?
След футбола идва ред на тангото. За тези две неща аржентинците проявяват пословична страст. Казват, че аржаентинец може да смени нееднократно съпругата си, но футболния клуб – никога. Независимо че пропуснахме да отидем на футболен мач, едно танго-представление в театър “Лисеум” ни даде възможност да се докоснем до аржентинската душа. Не знам за “Бока Хуниорс “ и “Ривер Плейт”, но да се гледа на живо танго в Буенос Айрес е изключително и неповторимо преживяване.
Не по-малко незабравими са звуците и гледките на “катаратас” – водопадите Игуасу. Това е природна стихия в своята неподправена първичност. Дъхът ти буквално спира и имаш чувството, че ставаш свидетел на Ноевия потоп и свършека на света. Какъв ли ужас и страхопочитание са изпитали Алвар Нуньес Кабеса де Вака и неговите спътници, като първи европейци, изправили се пред тази страховита водна лавина през 1541 г. След като надникнахме и в шеметния клокочещ котел на “Гарганта дел Диабло” (Дяволското гърло) – най-чудовищния водопад от цялата система, – дойде време да потеглим за вкъщи.
Бяхме преминали надлъж сребърната Аржентина, оказала се отдавна ялова на сребро, като повечето южноамерикански фантазии за Ел Дорадо на испанските конквистадори. Вместо на скъпоценни метали, и ние като тях бяхме попаднали на уникален калейдоскоп от върхове, ледници, езера, реки, гори и чудеса, каквито рядко могат да се видят събрани на едно място.
Два дни по-късно излетяхме за България по къси ръкави. На летище София багажът ни не пристигна и доста мръзнахме в януарската снежна виелица, докато се доберем до зимните си дрехи у дома.
ПОЛЕЗНА ИНФОРМАЦИЯ
ВАЛУТА – Паричната единица в Аржентина е аржентинското песо. Един щатски долар се разменя за 2.95 песол
ТРАНСПОРТ – От София до Буенос Айрес може най-изгодно да се лети с Бритиш Еъруейс или Ал Италия, като едномесечен билет във високия сезон струва 1200-1400 евро. Вътрешният транспорт е отлично уреден, с автобус може да се стигне до всякъде и цените на билетите са около 2 песо на километър.
НАСТАНЯВАНЕ – Двойна стая в Буенос Айрес (хотел две звезди) струва от 30 до 50 долара в зависимост от квартала. Разбира се, из града има множество некатегоризирани хотелчета, които са напълно прилични и доста по-евтини (под 20 долара). Извън столицата цените са малко по-високи, като в Патагония е най-скъпо. Нощуване на къмпинг струва по 3 долара на човек.
ХРАНА – Аржентина се слави със своето говеждо месо. Голям сочен бифтек струва 5-6 долара, “миланеза” (шницел по милански) – 3, разнообразни пици – 3 до 5 долара. За вегетарианци храненето в ресторант може да бъде проблем. Аржентинското вино е хубаво и евтино, бирата – не чак толкова.