Срещу вятъра на нос Хорн
– Ей, хора, трябва напълно да сте загубили ума си, за да си въобразявате, че с това десетметрово “корито” ще се върнете живи от нос Хорн – заяви надменно Норман, с когото току-що се бяхме запознали в бара на яхтклуба в най-южния аржентински град Ушуайа. Норман беше австралиец, член на екипажа на огромната яхта “Спирит ъв Сидни”, която гиздаво се перчеше на кея отвън.
– Е, и други 35-футови лодки са успявали безаварийно да заобиколят носа… – осмели се да възрази американецът Тод, докато ние с Грета неуверено притихнахме.
С Тод се бяхме срещнали преди по-малко от двайсет и четири часа, търсейки партньор за едно плаване под платна, което в мореплавателската традиция се смята за Еверест на ветроходството. Нос Хорн – скалистата чука, с която завършва обитаемия човешки свят в южна посока, преди да се достигнат безжизнените пространства на Антарктика – е място знаково и мистично, напластено с толкова истории за корабокрушения и моряшки драми, колкото безбройни са хидрографските аномалии и коварните изненади, които крият водите наоколо.
За ветроходеца заобикалянето на Кабо де Хорнос, както наричат носа испаноговорящите народи, е същото каквото е за алпиниста изкачването на осемхилядник. Обективните трудности и опасности за малък плавателен съд са очевидни: в тази точка се събират Тихия и Атлантическия океан, което само по себе си обуславя турбулентна метеорологическа среда, а на юг се простира откритата шир на прохода Дрейк, където като в инкубатор се излюпват една след друга непрогнозируеми депресии, които поддържат почти непрекъснат бурен вятър в района и пораждат митичните по своята ярост “хорновски” течения и вълни. Като се добави и субективния елемент – мрачната слава на носа трупана от столетия, – Хорн лесно се превръща в моряшки копнеж.
Макар да съм влюбен в мореплаването като преживяване, не мога да не призная, че съм само “кабинетен” ветроходец – качвал съм се два пъти на яхта и не умея дори да плувам. Затова пък съм изчел от кора до кора десетки описания за преминавания покрай нос Хорн: от Джошуа Слокъм до Чичестър, скоростните клипери, Вито Дюма и днешните самотници от регатата “Венде Глоб”. Идеята да заобиколим Кабо де Хорнос под ветрила се породи през 1999 г., когато изкачвайки планините на Южна Америка, ми се отвори случай да преплавам с товарен кораб маршрута от Пунта Аренас до чилийското пристанище Пуерто Уилямс на остров Наварино, отдалечен само на стотина морски мили от тайнствения нос. Тогава прекарах цял следобед в местната марина и от екипажите на акостиралите яхти научих, че с малко повече предварителна организация и, разбира се, по-солидни финанси, бихме могли да осъществим такова плаване.
Става въпрос за нещо подобно като да се включиш в комерсиална експедиция за изкачване на хималайски връх. Австралийски, новозеландски и британски яхти с благонадеждни размери от по 60-100 фута (20-30 м) предлагат същото, каквото може да се очаква от елитните алпийски агенции за едно подкрепено с високопланински носачи и изкуствен кислород начинание в Хималаите или Каракорум. Цената съoтветно отговаря на сигурността и удобствата.. За нас обаче това бе непостижимо и трябваше да търсим оператор без шерпи и сателитен телефон. За щастие, след дълго проучване се оказа, че в Ушуайа има такъв: аржентинецът Хулио Брунет и неговата застаряла, трийсетгодишна яхтичка “Уникорнио” (“Еднорог”).
– Не ви завиждам – продължаваше безпощадно Норман, – вълните там стават толкова големи, че в тая черупка ще ви се струва, че плавате между небостъргачите на Манхатън.
Мълчаливо побързахме да довършим питиетата си и излязохме навън. Тод, който е ветроходец-любител от Сиатъл и притежаваше яхта по-солидна и съвременна от “Уникорнио”, също изглеждаше притеснен. Погледна Грета с нескрито възхищение – след като видя плавателния ни съд, неговата съпруга реши да се запише на антарктически круиз. Ала за нас връщане назад нямаше. На другия ден отплавахме.
Освен нас тримата, на борда се качиха шкиперът Хулио и морякът Мариано. Предстоеше ни да преплаваме близо 300 морски мили отиване и връщане. Разстояние, което при благоприятни условия би могло да се вземе за по-малко от седемдесет и два часа нон-стоп, дори и от “Уникорнио”. Но времето в тия части на света рядко е добронамерен съучастник в амбициите на малките съдове, които трябва да играят на криеница с ветровете и теченията, използвайки рационално краткотрайните възможности за безопасно предвижване. А в останалата, по-голяма част от времето се налага да стоят на котва в многобройните закътани заливчета по островите между Огнена земя и нос Хорн.
Целта ни за първия ден беше Пуерто Уилямс, където трябваше да получим разрешение за навлизане в чилийски териториални води, които строго се контролират от “Армада Чилена”, военноморският флот на Чили. На тръгване от Ушуайа имахме добър попътен вятър от северозапад и бързо напреднахме по канала Бийгъл. Само на стаксели “Уникорнио” спокойно развиваше пет възла (сиреч 5 морски мили в час). Прогнозата за днес беше: променлива облачност, вятър 20-25 възла и вълни до 2 метра. Шкиперът беше уверен, че при тази обстановка до вечерта ще можем да стигнем по-далеч от Пуерто Уилямс без проблеми. Ала едва излязохме от Ушуайския залив, ограден от низ скалисти островчета с препичащи се на слънце тюлени и моржове, и проблеми се появиха. Морска болест. Макар да бяхме взели превантивно медикаменти, стомасите ни се разбунтуваха и слънчевия ден доби мрачен облик.
Затова облекчението ни бе неописуемо, когато шест часа и четирийсет мили по-късно заобиколихме Пунта Гусана и влязохме в естественото пристанище на Пуерто Уилямс. Почакахме доста, докато различните чилийски служби се качат на борда и ударят своите печати, но пък служителите се оказаха изключително любезни и мили. Пожелаха ни весели празници и щастливо плаване – все пак хората си даваха сметка, че отиваме накрай света.
Нямахме никакво желание да продължаваме, обаче Хулио настоя същата вечер да стигнем Пуерто Торо – на източния бряг на остров Наварино, – за да сме на позиция за критичното прекосяване на откритите води на Байа Насау – дълъг двайсетина мили залив, широко отворен към Атлантика и изложен на променливи ветрове, яки течения и тежки окенски вълни.
В 19 и 30 напуснахме марината и на мотор пропълзяхме край казармените постройки на Пуерто Уилямс, градчето е военноморска база и почти нищо повече.
Извън вълнолома ни подхвана северозападния вятър. Каналът Бийгъл в тази част драматично се стеснява до 2-3 мили, чувствахме се къде-къде по-добре от преди и в настъпващия здрач плаването беше фантастично. А когато по-късно напуснахме протока и завихме на юг, хоризонтът отпред изтъня излъчвайки матово сияние, сякаш някъде там земята наистина свършваше. По заник свънце – страховит етюд в оранжево-червено – минахме покрай стоманения скелет на заседнал в неочаквана плитчина кораб. Стърчащи точно на кръстопътя за нос Хорн, призрачните останки на “Логос” като че ли служеха за предупреждение на моряците какво ги очаква там долу, освен че напомняха за трагичната участ на стотици плавателни съдове в тия води.
В един след полунощ се привързахме към паянтовото кейче на Пуерто Торо, всепризнатото (дори и от аржентинците) за най-южно постоянно селище на света. Седемдесет мили право на юг се издигаше Кабо де Хорнос. На сутринта се събудихме във вятър с нова посока – юг-югозапад. Тъкмо обратното на предвижданото според прогнозата и желаното от нас за безметежно пресичане на Байа Насау.
Очаквайки обещания северен вятър, тръгваме да разгледаме Пуерто Торо.
През деня периодично се свързваме по радиото с местния метеоролог, който уверено твърди, че вятърът трябва да обърне от север. Което обаче не се случва. Освен “Уникорнио”, на котва в залива са още три лодки: чилийския кутер “Санта Мария”, новозеландския кеч “Дарвин Саунд” на комерсиален рейс около нос Хорн, както и “Мис Моли” – лъскава, богаташка яхта от Великобритания. Всички те чакат вече над двайсет и четири часа подобряване на метеорологическата обстановка.
Към обед нервите на “Дарвин Саунд” не издържаха и те заявиха по радиото, че се отправят към съседния остров Ленокс. Обичайна практика при лошо време е да се “прескача” от остров на остров, така поне се разнообразява монотонното чакане. Малко по-късно и “Санта Мария” пое същия курс. Междувременно шикперът на “Мис Моли”, достолепен господин, убеждаваше събеседниците си на кея, че според БиБиСи от юг идва депресия и следващите два дни ще бъдат лоши. Чилийските метеоролози от Пунта Аренас обаче твърдяха, че приближаващият фронт е безобиден: с висока облачност и умерени северни ветрове. На кого да вярваш?
В крайна сметка Хулио се довери на интуицията си и след консултация със “Санта Мария”, която вече напредваше на юг, в 15 ч. напуснахме Пуерто Торо. Няколко часа по-късно излязохме от прикритието на островите Наварино и Ленокс, и дъхът на окена ни поде. Гонени от упорития югозападен вятър, равномерни триметрови талази започнаха да прииждат срещу “Уникорнио”. С помощта на двигателя се мъчехме да държим най-безболезнения курс, но въпреки всичко яхтата се тресеше неудържимо. В желанието си да посрещаме косо вълните допуснахме страничното люлеене да се засили дотолкова, че всички свободностоящи предмети в главната каюта и камбуза се разхвърчаха навред. Морската болест също се върна…
Напредвахме така в металната сивота на настъпващата вечер, като нетърпеливо следяхме далечните контури на остров Уоластон – най-северният от едноименния архипелаг, част от който беше и Исла де Хорнос (остров Хорн). Постепенно очертанията на сушата се избистриха и на фокус излезе назъбен и злокобен, скалист релеф. Ако дотук островите имаха някаква разтителност – храсти и разкривени от постоянните бури нискостеблени дръвчета – нататък освен треви, мъхове и лишеи, нямаше друго какво да разнообрази суровия, застрашителен пейзаж.
Междувременно вятърът така и не обърна както се очакваше, но някъде по залез взе че замря напълно. Което ни позволи да се оживим и сготвим нещо за вечеря. В полунощ (в тия крайни южни ширини бе още здрач) хвърлихме котва в Калета Марсиал – закътано заливче на северния бряг на остров Хершел. От тук до Кабо де Хорнос оставаха само осем мили по въздушна линия. Изглежда утре се очертаваше да бъде решаващия ден. Навън цареше злокобно безветрие; преди да си легнем в подобната на гробница предна каюта, заваля ситен дъжд.
Ето какво съм записал в днервника си за следващия ден:
25 декември, Коледа. Събуждаме се под тежки облаци и непрекъснат леден дъждец. Време като за нос Хорн! Честитим си Рождество Христово, но настроението ни е далеч от празнично. Закусваме унило. За наш късмет обаче, към 10 часа небето просветлява. След като получава метеорологическия бюлетин за следващите дванайсет часа, шкиперът дава команда за отплаване. Вятърът е слаб от североизток; морето – тихо; видимост – 10-12 мили. Отправяме се на запад по бреговата алиния на остров Хершел и след като оставяме ляво на борд най-западната му точка, взимаме курс право на юг. Точно по пладне съзираме характерната двурога скала пред северозападния бряг на Исла де Хорнос. Гледка, позната от толкова фотографии!
Колкото повече напредваме на юг, толкова по-силен става североизточния вятър. Вече духа с енергични 20 възла, а вълните побеляха и се вдигнаха над 6 фута. Плаваме с добра скорост под всички ветрила и скоро се изравняваме със северния нос на остров Хорн. Небето е оловно и продължава да ръми, но всички сме на палубата и хипнотизирано следим как могъщото южно окончание на острова набъбва пред очите ни. Прилича на гигантска лъвска глава, а релефа и формата на целия остров наподобява царя на животните, легнал между двата океана.
В 13 и 30 ч. заставаме на траверс пред Кабо де Хорнос и поемаме на изток. Тихият океан остава зад нас, Атлантическият ни очаква отпред. Плаваме на 200-300 ярда от носа. Стръмни, почти вертикални петнисти скали се спускат в нескончаемия прибой от масивния, запълващ хоризонта връх, висок 425 метра. Става необикновено тихо. Скърцането на такелажа и плискането на водата о борда са единствените звуци, които сякаш отдават почит на знайните и незнайни сърцати мъже, оставили костите си тук…
Постепенно отминаваме нататък и сменяме гледната точка, но лъвската глава на Хорн остава неизменна. Още малко и се изравняваме с най-западната точка на остров Хорн, белязана с червен фар, след което североизточният вятър се превръща в насрещен за “Уникорнио”. Кабо де Хорнос се скрива от погледа ни, а ние се хващаме за лебедките и въжетата. С поредица от “мокри” и “стръмни” галсове си пробиваме път на север. На моменти яхтата се наклонява на повече от 45 градуса. “Ето това се вика яхтинг!”, възкликва Тод.
В 17 и 30 ч. влизаме отново в Калета Марсиал. Хвърляме котва и си отдъхваме.
След като успешно ни беше превел край нос Хорн, шкиперът Хулио реши да прояви и кулинарните си умения. На бърза ръка стъкми един аржентински ростбиф и ето ти коледна вечеря. До късно стояхме на палубата и съзерцавахме южното небе, което неочаквано реши да се изясни на залез и ни поднесе нова феерия от пищни багри. На можехме да не бъдем благодарни: Кабо де Хорнос се оказа изключително щедър към нас.
На другия ден обаче показа обичайното си лице – в залива вятърът достигаше 35 възла и въртеше “Уникорнио” до припадък около котвената му верига. Като оси, яростни шквалове налитаха периодично и изстрелваха жилещи потоци дъжд, носени от пронизващи вихри. На радиосеанса научихме, че в открито море е истинска буря. Добре, че не заложихме на предпазливостта и избързахме.
А колко ли щеше да се наложи да чакаме сега, за да прекосим обратно Байа Насау? Не се оказа толкова дълго. Шкиперът зорко следеше променящата се обстановка и при първата “пролука”, явила се на следващата нощ, потеглихме на двигател към Огнена земя.
Беше тежко – малката яхта стенеше и подскачаше като луда в насрещното мъртво вълнение. Морската болест се върна с нова сила, а към нея сега се прибави и безсънието… След 16-часов непрекъснат преход накрая влязохме разглобени в Пуерто Уилямс. Свърши се.
На другия ден в Ушуайа с изненада открихме “Спирит ъв Сидни” на същия кей, където я бяхме оставили преди седмица.
– Знаех си, че тия австралийци нищо не правят.. Киснат по яхтклубовете и само дрънкат. – Не пропусна да отбележи Тод. – Хайде да отидем да намерим Норман и да му разкажем как се минава Хорн с 35-футова лодка. Сигурно ще позеленее от яд.
септември 20th, 2012 at 4:04 pm
Чудесен разказ, прочетох го на един дъх…благодаря!:)