Майката на всички ветрове живее в Патагония
До късно в детството си сериозно се съмнявах, че страната Патагония изобщо съществува. Също като Бусманци, смятах че това не е нищо повече от звучна езикова фигура, употребявана от възрастните да изразят присмехулно раздразнение от фантазьорските и слабоумни мераци на някого по непостижими начинания. Когато в училище разбрах, че Патагония наистина я има, тя лесно се превърна в символ на географска непостижимост, каквато впрочем бе и за цялото, ограничено да пътува в чужбина следвоенно поколение.
Да оставим благозвучието на името й настрана, в действителност Патагония винаги е била обект на романтичен копнеж и авантюристична носталгия за пътешественици от различни епохи. Със своята физическа отдалеченост от Европа, Азия и Северна Америка, сурова природа и опияняващи хоризонти, тази земя заслужава своя полумитичен статус, а това многократно засилва нейната привлекателност. Ала какво може да бъде толкова привлекателно в страховитата обветрена самота на най-южната обитаема суша на земното кълбо? Та тук живеят по-малко от два милиона души, пръснати на близо милион и половина квадратни километра – общата площ на Аржентинска и Чилийска Патагония, – което прави по човек и малко на квадратен километър… Статистиката показва, че Рогът на Южна Америка е сред най-рядко населените райони на земята. Няма какво да привлече заселнически поток в пустинната степ, оградена на запад от гъста паяжина, непроходими, задавени с ледници фиорди, спускащи се в Тихия океан от неповторими планини със смразяващи кръвта гранитни отвеси. Тук са Торес дел Пайне, Серо торе, Фиц Рой и цялата галерия от гигантска скална пластика на Патагонските Анди. На изток условията за живот са също така безутешни: трънливите степни треви стават още по-бодливи, водоизточниците оредяват, вятърат се обостря и засушава до рязкостта на оглозган рибен скелет и пустинята се претопява в прегорелите, негостоприемни за кораби брегове на студения Южен Атлантик. Макар да отблъсква заселници, с всичко това Патагония се превръща в лесно изкушение за всички хора, които не обичат да си стоят у дома.
Хронологическият европейски откривател на този край е, разбира се, Фернандо Магелан, който дава днешното наименование на Патагония. Местните жители се видели с прекомерно големи ходила на испанския мореплавател и той ги нарекъл “едрокраки”, или “патагони” на родния му език. Първият съвременен пътешественик в Патагония и неин явен почитател обаче е Чарлз Дарвин. При многогодишното околоосветско плаване с кораба “Бийгъл” създателята на “Произход на видовете” посещава не една и две земи, но: “Като си припомням образи от минали пътувания, установявам, че степите на Патагония най-често изплуват пред очите ми…. А те са толкова ужасни и безплодни. Защо тогава, а това важи не само за мен, тази безводна пустош е така здраво заседнала в паметта ми?…
Едва ли мога да отговоря с положителвност, но вероятно това се дължи на нейния открит хоризонт и волния простор, който възбужда въображението…” Пророческо се оказва и наблюдението му, че местните индиански племена “ще бъдат избити до крак в следващите петдесет години”. След тъй нареченото “Усвояване на пустинята” от аржентинския генерал Рока през 1879 г. и овцевъдния бум в района няколко десетилетия по-рано, автохтонното население на Патагония е почти напълно ликвидирано, като днес потомците им се броят на пръсти и са напълно претопени от емигрантите, проникнали на юг на раздела между 19 и 20 век. България също е имала немалко представители в това преселение, както се установи. Патагонци от българско потекло срещнахме в северопатагонските градове Сармиенто и Комодоро Ривадавия, където стигнахме по прашните и вечно бурни пътища на Патагония в края на нашето пътуване под крилото на Майката на всички ветрове.
А то започна от най-южната точка на провинция Санта Крус, там където Магелановия проток откъсва остров Огнена земя от материка. Поехме на запад към подножието на планините и още тук уникалният и безобразен патагонски климат показа гостоприемството си. Ако Патагония имаше национален герб, това би трябвало да е триизмерно изображение на вятъра.
Поради сравнително ниската си надморска височина (около 3000 м), Патагонските Анди не са в състояние да възпрат почти перманентните тихоокенски бури, връхлитащи от запад. Планините единствено отнемат влагата на вихъра във вид на обилни валежи, но пропускат мощните ветрове, които вече напълно обезводнени, неспирно брулят безжизнената, спечена от суховея степ на изток.
Местните индианци естествено имат по-различно обаснение за тази метеорологическа аномалия. Според легендата, испанските конквистадори заловили млад вожд, който не пожелал да издаде местонахождението на родовите златни залежи, заради което бил наказан със смърт. Преди да издъхне, индианецът призовал на помощ своя бог, който веднага изпратил вятъра, неговия вестоносец, да го прибере. Но вятърът не успял да намери умирищия вожд и оттогава насам продължава безспирно да го търси из всяко кътче на Патагония.
Че вятърът е абсолютно всепроникващ и непрощаващ в своето отчаяно “търсене”, не бива да има никакво съмнение. Прозорците на патагонските къщи никога не се отварят, те са здраво запечатани срещу набезите на божествения вестоносец. Имал съм възможност да попадна и в други световни арени на ветровете, от пустинята Атакама до Тибетското плато, но такъв хищен, неотслабващ, сриващ човешката психика вятър не съм срещал.
Националните паркове “Торес дел Пайне” и “Лос Гласиарес” са магнитът на Патагонските Анди. Добре уредени, те привличат много туристи, повечето от които са дотолкова наплашени от лошата слава на патагонския климат, че само хвърлят по един поглед на тия природни чудеса и се качват обратно на самолета. Ние обаче искахме да изпитаме с всичките си сетива стихията на Патагония. Подходящо място за това се оказа Лаго Аржентино – прилично по форма на скорпион езеро, чиито щипки и глава се впиват чрез множество фиорди в стръмните склонове на планините. Докато удълженото му тяло се пристира с десетки километри на изток в жълтата степ, разсичайки с пустинно-сините си води патагонското еднообразие.
Наближаваше Нова година и се бяхме установи на лагер край южния ръкав на езерото в непосредствена близост до могъщ, набъбващ ледник. (За информация, местните ледници са еднствените извън Антарктика, които увеличават обема си, а не обратното, каквато е глобалната тенденция при всеобщото затопляне на планетата.) Към вятъра тук вече се прибави и дъжд – ситен, но дълготраен – и навън стана прекалено мазохистко да се стои. Все пак след шест-седемчасов престой в спалните чували, Патагония ни позволи да излезем от палатката и да почувстваме нещичко от нейния чар. Сред здрача на лятната южна нощ в далечината грееха с неоново сияние зловещите назъбени контури на ледника, от чиято челна стена с огнестрелен пукот се отцепваха различни по големина късове, преди да се сгромолясат в сребреещите води на езерото. Ненаситния западен вятър поемаше тътена на канонадата и го препращаше между черните брегове на фиорда, като същевременно стръвно се мъчеше да проникне във всяка забравена пролука на облеклото ни. Високо над нас между бягащите облаци прозираше Южния Кръст.
След няколко дни продължихме пътя си на север покрай гръбнака на Патагонските Анди и когато достигнахме района на Фиц Рой, времето беше оздачаващо хубаво. Дори вятърът беше отслабнал и почти не му обръщахме внимание. Тук като на изложба са подредени най-трудните скални алпийски обекти на света. Излишно е да се уточнява, че това което удвоява извънредната им трудност е несъмнено патагонския климат.
В Чалтен, безличното градче в подножието на планината, ни казаха, че такива слънчеви дни са грешка на природата по тия места и ние като невидели хукнахме нагоре по трекинга за подхода към върховете. Въодушевлението ни продължи само два дни, за да се замени с безнадеждност от настъпилата депресия, която свали снежната линия до 700 метра, а беше разгара на лятото!
Подгонени отново от вятъра (добре, че на слизане ни духа в гърба) без настроение се спускаме от снежна виелица в прашна буря. Вече сме поизнервени, а ни предстои най-трудната част от пътуването: осемстотин километра по прословутата “Рута Куарента” (Шосе № 40), задължителен етап за екстремни прояви от рода на “Рали Патагония”, “Еко Челиндж”, “Рейд Голоаз” и пр. Както и да се погледне, това са осемстотин километра самота по черен изровен път, който се вие отвъд бездънния хоризонт покрай две извадени от архивните филми бензиностанции, тук-таме някоя порутена кръчма пълна с гаучоси, вързали конете си отпред, както и доста забравени от бога “естансии” (овцевъдни ферми), кръстени с прекалено обнадеждаващи за безрадостната околност имена като “Бела Виста”, “Армония” и “Конфианса” (съответно “Красива гледка”, “Хармония” и “Доверие”). Иначе абсолютната пустота отвън се нарушава чат-пат от пробягващи яко дим нянду (южноамериканският вариант на щрауса), тревожно оглеждащи се стада от гуанако (дивият праобраз на перуанската лама) или абсурдно стърчащо, самотно дръвче, притиснато към земята и закривено от постоянния натиск на западния вятър.
Колкото и да е наситено с възприятия пътуването по “Рута Куарента”, няма как да не въздъхнем с облекчение, когато най-сетне се добираме до асфалтираната част на Патагония – атлантическото крайбрежие и най-големият град на провинция Чубут, Комодоро Ривадавия. От рая на овцете се прехвърляме в царството на петрола. Районът е основния източник на черно злато за Аржентина. Както в повечето богати на нефт земи, природата и тук се е позабавлявала артистично с варовиковия грунд. Още няколко дни оставаме публика на патагонската вятърна симфония, докато обикаляме из лунния пейзаж по релефни котловини, осеяни с вкаменели дървеса – останки от необозримо далечни геоложки епохи. Чувстваме се като в праисторическа дъскорезница, напусната внезапно от работниците си, но не и от вечния си стопанин – вятъра. Накрая тръгваме да търсим завет сред червено-оранжевите брегове на Атлантика, ала и там няма покой. Не ни остава нищо друго освен охотно да се сбогуваме с Майката на всички ветрове и да се отправим към по-гостоприемната градска среда на Буенос Айрес. Колкото и да е странно обаче, смесените ми чувства от общуването с Патагония бързо се поляризираха и още преди да се качим на самолета за България, вече бях сигурен, че не бих се отказал от ново патагонско начинание.
август 21st, 2013 at 4:15 pm
Страхотен разказ! Сякаш и аз бях там!
август 5th, 2017 at 8:21 pm
Благодаря за пътеписа. Патагония ми е любимото място в Аржентина. Тя „спаси“ и оправда присъствието ми в тази страна, останалото основно Буенос Айрес бе едно огромно разочарование, най-голямото за мен досега.