Рорайма – убежището на динозаврите
Като съдържание релефът на земната кора е геоложката памет на планетата. Орографията пък външно систематизира чертите на тази стара като света физиономия в зависимост от нейните специфични форми – планини, долини, хребети, котловини. Според орографските наблюдения може да се заключи, че ликът на Земята е доста повтаряем, дори предсказуем като компютърен модел. Положително така ще ни се стори, ако съдим само по графиката на Google Earth. Но ако тръгнем на живо долу по терена, ще видим, че ортодоксалната формула „море-поле-планина” лесно става несъстоятелна при появата на някой уникален природен феномен, който изригва извън нормите на всички науки с дълбокомъдри гръцки имена… Като например мистичната Рорайма, която смутително се вклинява – подобно на оживяла вкаменелост, в иначе монотонната топография на джунглите между реките Ориноко и Амазонка в Южна Америка.
Наричат Рорайма планина, но това творение на ерозията няма нищо общо с Мальовица или Вихрен, освен че е стръмно. На езика на месните индианци от племето пемон във Венецуела и Гайана Рорайма е „тепуи”. Така казват на тези чудати релефни форми, от които има поне сто на брой, пръснати из техните земи. Пемоните обитават отрязък от южноамериканската тропическа савана, която е плоска като Добруджа. И както пътувахме с Елена за Санта Елена (простете тавтологията) през това трънясало, пресушено до охра поле, изведнъж в миражната мараня, затиснала полувтечнения асфалт на шосето напред, все по-плътно взе да прозира незнаен исполински силует. Приличаше ми на белия кит от романа на Мелвил, както го помнех илюстриран в старо издание на „Моби Дик” – щръкнала над океана тъпа, вертикално отсечена титанична муцуна, надвиснала над китобойната лодчица на капитан Ахав. В случая – нашият автобус. Минута по-късно вляво от него се появи още един „кит” и още един, и още един – докато накрая станаха цяло стадо. Ето ни в страната на тепуите.
За произхода на тепуите пемоните имат интригуващо сказание. Съвременната наука мисли различно. Първо по-скучната част. Геолозите смятат, че тези образувания са останки от километрично дебел пласт седиментен пясъчник на възраст от два милиарда години, който с течение на времето е ерозирал, за да останат само най-устойчивите скали във вид на плосковърхи платовидни отрязъци от земната повърхност, каменни облаци над равнинната безбрежност. Рорайма и останалите тепуи са с най-различни размери – от един-два до няколкостотин квадратни километра. Височината им също варира – от двеста-триста вертикални метра до деветстотин, колкото е висок водопадът Салто Анхел на Аян-тепуи. При това склоновете им от всички страни са изсечени в главозамайващи отвеси, от които по време на дъжд шурват безброй падащи води. Като прибавим тропическите изпарения от съседните джунгли, които вечно пълзят по стените на тепуите, картината придобива доста иносказателен вид – все едно заставаш под недосегаемия трон на някаква свръхземна сила.
Обратно на фолклорните традиции, Рорайма за пемоните не е обиталище на божества, нито място за свещенодействие. Както разказва легендата, в необозримото минало Рорайма представлявала гигантско дърво, чиято корона се криела високо в облаците и била отрупана с плодове. Предците на днешните пемони живеели в подножието на Рорайма, където с мъка изкарвали хляба си от немощната почва, и постепенно се поблазнили да опитат от недостижимите плодове. Изкушени и амбицирани, те отсекли колосалното дърво. Докато го поваляли, от дънера му бликала голяма вода, която наводнила цялата савана, а предизвиканият същински потоп отнесъл короната с плодовете. След като наводнението се оттеглило, пемоните се върнали към стария си начин на живот, докато дънерът на митичното дърво – Рорайма, останал да напомня на поколенията за неблагоразумните мераци на техните деди.
Съвременните пемони също робуват на своите материални желания. Благодарение на туризма напоследък доходите им са значителни. Ала това трудно може да се усети, ако влезеш в селата им. Животът там си тече както от памтивека, само дето индианците вече не ходят с парче отпред и в бараките им с ламаринен покрив и пръстен под има хладилници. Проблемът е всеизвестен, но малцина го признават. Огнената вода. Твърде малка част от заработените пари на пемоните не отиват за алкохол.
Санта Елена е единственото градче в Гран Сабана – земята на пемоните. В края на Страстната седмица цяла Венецуела сякаш се е изсипала тук във вид на ескадрили от мастодонтски джипове (бензинът в тази държава е 8 стотинки литъра и малолитражни автомобили няма) и полкове от къмпингари и трекери. Цел на всички са турове из саваната и околните тепуи, а на най-нещадящите себе си – изкачване на Рорайма, което се счита за едно от задължителните преживявания в тази част на Южна Америка. Освен че е най-високото плосковърхо формирование от своя тип – 2810 м, Рорайма има и сериозното предимство да е най-достъпното. Невинаги е било така обаче. Доста изненадващо първите постъпили в Европа сведения за това необикновено място не са донесени от испанските конквистадори. Ала едва ли може да съществува съмнение, че те не са пребродили Гран Сабана в търсене на жълтия метал. Вероятно между тях този път просто не е имало достатъчно писмовен авантюрист, който да документира похожденията им. Така външният свят научава за тези чудеса на природата чак в средата на XIX век благодарение на неколцина немски изследователи.
Вниманието им е привлечено от най-импозантните тепуи – Рорайма и Кукенан, които според друга версия на пемонската митология олицетворяват съответно доброто и злото във Вселената. За да оправдае лошото в себе си, Кукенан с шестстотинметровите си отвеси ликвидирал начаса плахите помисли на европейците за изкачване. Заредена с положителна енергия, Рорайма обаче дала надежда на напористите пионери във вид на стръмна диагонална рампа, пресичаща удобно югозападната стена на върха. През 1884 г. именно по този маршрут първите бели хора се добират до върховото плато на Рорайма.И днес това е нормалният и единствен път за изкачване на Рорайма без използване на алпийска техника. За да осигури поминък на местното население, управата на национален парк „Канайма” е разпоредила всеки обладан от фикс идеята да изкачи най-прочутото тепуи, да бъде съпровождан от водачи и носачи по време на дългото 56 км отиване и връщане. Не че са ви жизненонеобходими по пътеката, добре отъпкана като тази от „Алеко” до Златните мостове на Витоша. Все пак има не само разум, но и благородство в концепцията туристите от близо и далеч да подпомагат както е възможно препитанието на хората, в чиито земи са дошли за удоволствие.
След доста преговори поради великденския наплив най-сетне успяваме да намерим индианци за нашия петдневен трек и на другия ден потегляме. Първо с джип по кървавочервен черен път до пемонското село Парайтепуй на 1200 метра. После през саваната се ходи лесно, но е приспивно горещо и скучновато. Хубавото е, че размазаните форми на Рорайма и Кукенан непрекъснато набъбват на фокус и разбуждат задрямалото съзнание. Късно следобед прегазваме с помощта на опънато от водача въже две не чак толкоз буйни реки, колкото ни предупреждаваха на старта. Установяваме се на бивак веднага след втората и тутакси сме обсадени от кошмарните гадинки „пури-пури”. Хапят кръвнишки и никакъв репелент не ги плаши. Ще ни направят на крастави жаби, но поне се заричаме на връщане да не спим тука, а да слезем направо от базовия лагер до долу, ако ще да полудеем от ходене…
В базовия лагер, на 1900 м, ни заваля прогнозираният дъжд. Бяхме излезли вън от чадъра с високо атмосферно налягане над саваната, попадайки в постоянно влажния микроклимат на тепуите. От тук нагоре цялата природа рязко се промени. Прегорелите стърнища отстъпиха територията си на гъста нискостебла джунгла, избуяла по стръмния склон до основата на вертикалните стени на Рорайма. А там, макар че дъждът отдавна е спрял, от надвисналите скали непрестанно се отцежда вода, все едно продължава да вали. След дълъг мокър траверс в подножието стигаме диагоналната рампа, чийто достъп е охраняван от залповете на немалък водопад. Но и без това вече сме порядъчно наквасени, та не му обръщаме особено внимание. Без дъх издраскваме до края на петдесетградусовия наклон, за да бъдем катапултирани в друга геоложка ера.
Когато в началото на ХХ век европейските ботаници и геолози публикуват какво са открили на върховото плато на Рорайма, не само за научните кръгове станало ясно, че тепуите са капсула на времето, където до наши дни са се запазили растителни видове – а защо не и животински?!, съществували преди милиони години. Тези скални острови, изолирани сред безвремието на мъглите, изглежда, представляват своеобразен Ноев ковчег със закърняла еволюция. Завърналите се от това невиждано място британски и германски пътешественици разказват за фантастичен, направо свръхестествен пейзаж от черни чепати скали, стръвни допотопни растения, омагьосани тресавища и ужасяващи бездънни цепнатини в скалния терен. И всичко това обвито в свистящи мъгли, гонени от писъка на вятъра. Или…. от колективния дъх на стада от динозаври и тиранозаври.
Много преди Стивън Спилбърг да доведе праисторическите гиганти на мода с касовия си филм, един друг творец пуска юздите на въображението си в същата насока. Вдъхновен от фактите, както и от хипотезите за Рорайма, английският писател Артър Конан Дойл създава увлекателен фантастичен роман под заглавие „Изгубеният свят”. Шерлок Холмс този път не е главното действащо лице, а професор Челинджър – прототип на неустрашимия, еретичен учен пътешественик от колониалната епоха. Преди да заминем за Рорайма бях прочел отново книгата на Конан Дойл и сега, когато се изкачихме на плосковърхото плато, силните образи на автора изскочиха в съзнанието ми. Макар и художествено стилизирана, атмосферата на произведението действително носи нещо от усещането за Рорайма. Дори динозаврите и птеродактилите не бяха измислени. Ето там, в мъглата, се надига черна озъбена глава, отсреща пък хищно е кацнала грамадна птица. Нищо че са от камък, всеки би ги взел за истински. Просто няма как на това магическо, извадено от филмите кътче, да не живеят чудовища… Всъщност единственият потвърден представител на праисторическата фауна тук е една черна жаба, голяма колкото орех. Ала какви твари обитават смразяващите пропастни цепнатини, все още никой не е слязъл да провери.
Нощуваме в скална ниша точно в подножието на динозавърската глава и водачът Елио ни предупреждава да не се стряскаме, ако през нощта чуем необясними звуци или ни се привидят странни форми. Често се случвало на туристите. Напълно е възможно, ако си по-впечатлителен и оставиш това шантаво място да грабне въображението ти. Лично аз не чух и не видях нищо, но така и не посмях да се подам от спалния чувал чак до зори, въпреки че изпитвах изгаряща нужда. А през деня, докато бродехме из гънките на нереалното плато, някак не можех да избягам от чувството, че микровселената на Рорайма има нещо общо с Изгубения свят на Конан Дойл, че тук все пак се крият още неразкрити тайни….
Когато след два дни слизаме в Парайтепуй, охраната на националния парк иска да погледне в раниците ни да не би да сме си взели нещо за спомен от Рорайма – я парче кристал, я някое палеозойско цвете. На неграматическия си испански им казвам, че това, което сме взели отгоре, никога не могат да го намерят в багажа ни. Приемат думите ми за шега и се засмиват неразбиращо, пускайки ни да си вървим по пътя.
януари 9th, 2013 at 6:13 pm
Добър разказ. Не подозирах че има прототип за „Изгубеният свят“.