Рапа Нуи – Великден на загадките
Смятат археологията за наука на загадките. Онези загадки, заложени от нашите предшественици, към които всяко поколение се опитва да намери ключ със средствата на своята епоха, за да просветли настоящето със свежа светлина от миналото и да предложи алгоритъм за бъдещето.
Разбира се, археологията никога няма да се доближи по категоричност до физиката и малко от нейните истини могат да бъдат издялани от камък, каквито са много от находките, които тази наука се опитва да обясни. Макар да основават анализите си на факти, които за всеки учен са железни в собствените му очи, археолозите неизменно градят теории въз основа на личните си интерпретации, при което обективният материал волю-неволю се подлага на субективен аранжимент. И в резултат по-често се получава не решение на съществуващата загадка, а само догадка. Или нова, още по-заплетена загадка.
Обикновено избягвам да се задръствам с информация, преди да тръгна за някъде, като се осланям първо да чуя гласа на конкретното място и после да науча как го тълкуват другите. Когато обаче потеглих за Рапа Нуи, или Великденския остров, както е известен в географските справочници, бях вече изчел толкова страници за спорните моменти около археологията и антропологията на това тихоокеанско парче суша, че дори имах мнение по въпроса. Бях убеден привърженик на теорията, че човешката цивилизация се е разпространила по света на дифузен принцип. С други думи, благодарение на пътешественическия стремеж човекът е разнесъл придобитото познание из пределите на нашата планета, тръгвайки от няколко изначални културогенни гнезда като Месопотамия, поречието на Нил и пр. Според контратеорията знанието се развивало изолирано, без връзка с някакъв прометеевски първоизточник. Така всяка култура при намиране на подходящи условия самостоятелно е открила – иначе казано – топлата вода. В научната аргументация и на двете школи невзрачното полинезийско островче Рапа Нуи, което европейските мореплаватели описват за нашия свят чак през XVIII век, играе първостепенна роля. Когато главният свидетел е призован да свидетелства и за обвинението, и за защитата, казусът изглежда попаднал в задънена улица. Докато изневиделица в сюжета не влиза трето действащо лице, продукт на XXI век, обявявайки, че възелът е разплетен.
Отдалечен на 3600 км от най-близката обитаема суша – Южна Америка, Рапа Нуи изглежда като изгубено дете, невъзвратимо откъснато от рояците нагъсто разхвърляни атоли и архипелази сред Тихия океан. Вярно, вулканичните скали Питкерн отстоят „само” на 1900 километра източно по посока на Азия, но със своите петдесетина обитатели не биха могли да минат за населено място. Едва ли има публикация за Исла де Паскуа – испанското наименование на острова, добило популярност след присъединяването му към Чили през 1888 г., – в която шаблонно да не се посочва, че това се смята за най-изолираното кътче на света, което някога човек е заплюл за свой дом. Може и да е така – не знам. Господарят на океаните е самотата. Ала съм сигурен, че на глобуса трудно ще се намери друго толкова затънтено място, където така свръхосезаемо да присъства духът на древна мистериозна култура. Ако не бяха смайващите старини, надали някой щеше особено да се заплени от това голямо колкото триъгълна пощенска марка парченце земя, залепена върху монументалната фасада на Пасифика. Сериозно, в тези 160 кв. км няма нищо кой знае колко драматично като природа, нито пък ви очаква полинезийска атрактивност от типа на Бора-Бора, за да не съжалявате после за направените разходи във време и пари…
Когато пилотът на боинга, който вече пет часа от напускането на летището в Сантяго де Чили не намираше основание да наруши синята монотонност на океана под нас, най-сетне извести, че дясно на борд ще подходим към Рапа Нуи, всички пътници се залепиха за люковете и равното мъркане на двигателите почти се разстрои от хаотичното щракане на фотоапаратите. Не че имаше какво толкоз да се снима – голи хълмове с вид на прежълтели ливади се спускаха към черни брегови скали, които приличаха на зъбати челюсти, прогнили от неспирното глозгане на тихоокеанския прибой. Палми, хотели, плажове, Полинезия – нищо подобно. Долу на земята Рапа Нуи се оказва един компактен археологически резерват, обитаван от близо 4000 души – повече полинезийци и по-малко чилийци, където ново строителство е разрешено само в района на Ханга Роа, единственото селище тук, а притокът от посетители естествено се контролира от трудния достъп. При четири полета седмично това място никога няма да се превърне в Мачу Пикчу, където се чувстваш като на градски площад в неделя следобед. Всъщност гражданското летище “Матавери” действа от петнайсетина години и едва от тогава простосмъртните имат възможност да надникнат от първа ръка в ябълката на раздора между цели поколения от археолози и антрополози.
Не е нужно да си специалист – достатъчна е една повърхностна обиколка на острова и неговите паметници, за да почнеш да си задаваш специализирани въпроси. Откъде са дошли първите заселници на Рапа Нуи? Каква култура трябва да са притежавали, за да изваят такива творения? Защо точно тук, в средата на нищото? Как така тази култура е останала уникална, без аналог сред другите островни култури в Тихия океан? Какво наистина е предназначението на тези каменни великани? И така нататък.
Когато навръх Великден 1722 г. бял крак за пръв път стъпва на Рапа Нуи (оттук и европейското име на острова), холандските моряци на адмирал Ян Рогевеен, тръгнал от южноамериканския бряг в търсене на нови земи, се натъкнали на шепа примитивно живеещи аборигени. Редом с тях обаче съжителствали множество исполински статуи с височина до десет метра, които били наредени на зидани постаменти покрай брега. За европейците било ясно, че тези паметници са реликви от древна, високоразвита култура, с която сегашните туземци едва ли имат нещо общо. Следващите посетители през XVIII и XIX в. правят същото наблюдение и недоумяват с какви технически средства неизвестните ваятели са успели да транспортират и поставят във вертикално положение тия многотонови колоси. През 1774 г. англичанинът Джеймс Кук довел полинезийски преводач от Таити, който с мъка разбирал езика на рапануйците, но все пак успял да научи, че статуите – моаи – са изображения на някакви покойни царе и вождове. Това обяснение се приема за меродавно и от съвременната наука, просто защото липсват други свидетелства от първа ръка за различно предназначение на великанските фигури. В скоби тук изключваме фантасмагоричните предположения, че скулптурите са дело на извънземни или са останки от изчезнал континент. Също Кук пръв отбелязва, че много от моаите нарочно са били повалени край техните разрушени площадки – аху, и посочва, че местните жители не проявяват никаква грижа към паметниците. Дори напротив – до 1868 г., както свидетелства първият християнски мисионер, на острова не останала нито една изправена фигура. Всичките били насилствено съборени, като много от тях се счупили при падането.
Към средата на XX в. се провеждат първите археологически експедиции на Рапа Нуи и противоречията между археолозите се ожесточават. Въз основа на записани от мисионерите местни легенди се изгражда теорията, че прародителите на днешните обитатели, т.нар. „късоухи”, пристигнали на острова около XIII в. от запад, от посока на Централна Полинезия, като заварили там по-стари обитатели. Това били потомците на първооткривателя, цар Хоту Матуа, които имали обичай да удължават ушите си и били дошли на острова през VIII в. от изток. Когато късоухите се заселили на Рапа Нуи, дългоухите вече от много време изработвали моаи и ги изправяли върху аху. Привържениците на дифузионизма като норвежкия изследовател Тур Хейердал намират прилика между археологическите паметници на Рапа Нуи и много елементи от високоразвитите предколумбови цивилизации в Южна Америка. За тях това е доказателство за контакт и пренос на култура. Изолационистите като французина Алфред Метро твърдят, че на Великденския остров е стигнала само една емиграционна вълна – полинезийска, чиито представители самостоятелно еволюирали и развили техники за скулптиране и транспортиране на гигантските монолити. Относно сходството с други култури те го обявяват за случайно съвпадение. Спорът между двете школи се води с променлив успех през цялата втора половина на миналия век, като всяка страна привежда нови свидетелства в своя защита. За да се появи накрая в зората на новото столетие калифорнийската археоложка Джоан ван Тилбърг, която с помощта на компютърни симулации, ДНК анализи и други модерни технологии провъзгласява, че случаят „Рапа Нуи” е приключен. Наистина ли е така?
Няма спор, че е въпрос на личен избор дали ще се абонираш за дадена теория или не. Но докато обхождахме реставрираните моаи и култови площадки на острова и се губехме в каменното безмълвие на тайнствените исполини, все повече се убеждавах, че не може да има еднозначен отговор на тази история. Колкото и логична и общодостъпна, дори обществено коректна да е картината, която рисува мисис Ван Тилбърг… В груби линии тя следва възгледите на Метро, като поставя ударение върху мореплавателските знания на ранните полинезийци, позволили им да заселят Рапа Нуи от Таити и архипелага Туамоту, изминавайки срещу преобладаващите ветрове и океански течения повече от 4000 километра! След което, без в предполагаемата им прародина да има каквито и да било традиции в обработката на камък – дървото е материалът на Полинезия, изведнъж тази шепа туземци, които практикуват канибализъм, започват масово да произвеждат сложни мегаскулптури в прослава на своите знатни предци… А този творчески процес е бил неимоверно мащабен, за което говорят откритите 887 моаи на острова, изчукани в продължение на едва няколко столетия, според радиовъглеродните датировки. Чрез анализ на палеоботанически проби е установено, че допреди 400 години Рапа Нуи съвсем не е бил толкова гол и безлесен като днес. Има консенсус, че островитяните са изсекли съществуващите палмови гори и другата субтропична растителност, за да разчистят пътища за транспортиране и пространство за издигане на моаи върху аху. Ван Тилбърг отива крачка по-нататък, като твърди, че всичко това е предизвикало екологична катастрофа на острова. Сто – сто и петдесет години преди идването на първите европейци ваятелската дейност е прекратена, ерозията се засилва, земеделските добиви намаляват, следите от канибализъм зачестяват и броят на населението рязко се понижава, тъй че Кук, Лаперуз и останалите ранни пътешественици заварват на острова повече каменни фигури, отколкото хора…
И все пак въпросите остават. Защо, след като са били толкова вещи мореплаватели, рапануйците не са потърсили спасение от кризата, мигрирайки на друг остров? Защо на Рапа Нуи никога не е била открита веществена следа от прословутото полинезийско двойно кану? Защо се е наложило не само да прекратят мегалитното строителство, но и да се отрекат от неговото култово съдържание, събаряйки издигнатите с толкова труд моаи? Не ще и дума, че ходът на човешката цивилизация прелива от съвпадения. Нищо чудно древните обитатели на Рапа Нуи и представителите на културата Тиуанако от региона на Андите независимо да са стигнали до едни и същи мегалитни прозрения. Ала как да си обясним присъствието на Великденския остров на поредица от ендемични за Южна Америка растителни видове? Като тръстиката тотора, от която и до днес се изработват плавателни съдове по крайбрежието на Перу. И – най-вече – сладкият картоф, хлябът на Рапа Нуи през целия период на културен възход. Тук съвпадение не може да има. Джоан ван Тилбърг допуска за възможно ранните полинезийски заселници на острова да са посещавали Южна Америка със своите мореходни канута. Обратното обаче не е възможно според нея, защото предколумбовите цивилизации не са имали мореплавателските познания и средства на полинезийците – етнос, рожба на океана. Експедицията с балсовия сал „Кон-Тики”, извършена от Тур Хейердал през 1947 г., както и огромното количество свидетелства, посочени от норвежкия учен, говорят съвсем друго… Вероятно истината се крие в точния превод на едно от по-старите наименования на острова – Те-пито-о-те-хенуа. В един вариант то се превежда като „Края на Земята”. За преселниците, идващи от гъстата островна система на Централна Полинезия, това несъмнено е изглеждало като последната възможна суша… Според друго тълкуване – далеч по-широко известно – името означава „Пъпа на света”. За хората, плаващи от бреговете на Южна Америка, тази земна прашинка сигурно се е сторила център – опорен пункт в безкрайния океан. Кой знае?
Може би единствено мегалитните статуи са в състояние да дадат окончателен отговор. Това си мислех, докато в късния следобед слизахме от обраслото в тотора кратерно езеро на угасналия вулкан Рану Рараку – каменоломната, където стотици моаи стърчаха недоносени, отдавна загубили надежда, че загадъчните им създатели ще ги извадят от родилния дом, превърнал се в тяхна гробница. Ако можеха да говорят!…