Игуасу – спомен за потопа
Плащайки входната такса за националния парк “Игуасу” в Южна Америка, посетителят никога не би могъл да събере толкова въображение, че да си представи дори най-бегло какво го очаква само след броени минути. Джунглата трепти от морното жужене на милиарди насекоми, тропическият въздух е премрежен от неизменната спарена горещина, а керемиденочервената земя се изпарява след обичайния следобеден порой. Безгрижие и леност отвсякъде.
Качвам се на портативно влакче като детска играчка заедно с още десетки нищо неподозиращи туристи и след безметежно кратко пътуване ни изсипват на брега на Рио Игуасу. Река като повечето големи южноамерикански реки: широка, мудна и шоколадена. По система от свързващи мостове тръгваме към средата на течението, като се прехвърляме от остров на остров. Заглеждаме се по големи колкото врабчета шарени пеперуди, сочим пъстри незнайни птици между сплетените с лиани бамбуци или търсим да открием нещо за снимане сред кротките води на реката. И нищо не смущава околната идилия.
След около километър ход обаче безличното спокойствие на пейзажа внезапно се нарушава от тайнствена водна пушилка, която сякаш се отделя от самата повърхност на реката и подобно облак увисва над нея. Напредваме и започваме да долавяме някакъв необясним тътен, който набъбва с всяка крачка. Последни метри и мостът свършва сред смазващ грохот, а това, което се разкрива пред очите ни, направо ни разтреперва с кошмарното внушение, че е дошъл не само краят на моста, но и свършекът на света.
Застанали сме на самия ръб на чудовищен клокочещ котел с височина осемдесет метра, в който се изливат хиляди кубици вода в секунда, за да изригнат обратно, разпрашени във вид на страховит гейзер. Това е апокалиптичният феномен Garganta del Diablo, или Гърлото на дявола – най-шеметният и смразяващ кръвта водопад от системата Игуасу. С обща ширина около три километра, тъй наречените Катаратас (Водопадите) са съставени от десетки нескончаеми водни лавини, свързани в гърмяща каскада – природната стихия в нейната неподправена първичност.
Ако повечето катаратас са разположени панорамно по множеството разклонения на реката, Гърлото на дявола е скрито в продълговата, подковообразна теснина, в която отвсякъде приижда вода с невъобразим дебит. Гледана отгоре, където се намирахме в момента, тази зловеща, потънала в бял мрак клисура, е вечно пълна със свистящи водни струи, закриващи слънцето. За по-небоязливите и склонни към секващи дъха изживявания концесионери откъм аржентинския бряг на реката предлагат емоция ала “Дисниленд”, само че истинска, без технически трикове. Също като влакчета на ужасите, специални моторни лодки отвеждат желаещите в докарваща до писък близост под сриващите се водни маси в Гарганта дел Диабло. Усещането е неописуемо.
Освен аржентинска част националният парк “Игуасу” има и своя бразилска физиономия. Дали защото Бразилия е далеч по-многолюдна държава от Аржентина, но тук тълпите от туристи са горе-долу толкова зашеметяващи, колкото и пространната гледка към разпенените бели ленти, които прорязват непроходимите джунгли по отсрещния бряг. Замаяни, преминаваме почти набегом през тъй наречените мирадори, или обгледни места, и без забавяне се прехвърляме на аржентинска територия. По пътя спираме край водослива между Рио Парана и Рио Игуасу, където се допират границите на три държави: Аржентина, Бразилия и Парагвай. От там е съвсем близо до аржентинското речно пристанище Пуерто Игуасу – приятно градче с нелоши хотелчета, превърнато в опорен пункт за посещение на Cataratas del Iguasu.
Самият национален парк е създаден през 1939 г. на площ от 55 хиляди хектара и е най-посещаваната природна забележителност както в Аржентина, така и в Бразилия – общо милион и половина туристи годишно. Първите европейци, изправили се очи в очи с това чудо на природата, са естествено испанските конквистадори. През 1541 г. експедиция, водена от Алвар Нунес с главорезкия прякор Кабеса де Вака (Кравешка глава), навлиза срещу течението на Рио Игуасу. Вторачени в маниакално гонене на ефимерното Ел Дорадо, испанците не се захласват особено по водопадите и в хрониките си прагматично отбелязват само затрудненията, които им е причинила природната стихия. Подобно отношение, само че с комерсиален оттенък, може да се наблюдава и днес: най-продаваната аржентинска тоалетна чиния се нарича “Игуасу”. Иначе уникалната каскада се е формирала преди около 120 млн. години вследствие на вулканичен катаклизъм. Лава запълнила с базалт бъдещото горно течение на реката и там, където лавовият поток секнал, се образувал отвесният праг, от който днес Рио Игуасу прави своето умопомрачаващо салто.
Колкото до местните индианци гуарани, които несъмнено познават водопадите от незапомнени времена, те имат романтична легенда за тяхното създаване. Прославеният воин на име Кароба си спечелил гнева на горския бог, като отвлякъл в кануто си девойката Найпур, към която имало претенции и въпросното свръхестествено същество. Обезумял от ревност и яд, богът раздробил леглото на Рио Игуасу в безброй водопади, които погълнали бягащата двойка. След смъртта си Найпур се превърнала в издадена скала в подножието на каскадите, а Кароба останал да стърчи отгоре като самотно дърво.
Гуараните имат интересна история и съдба не само поради факта, че са обитавали района, където са съсредоточени едни от най-знаменитите южноамерикански реки като Рио Парана, Рио Парагвай, Рио Уругвай и Рио Игуасу. Причината за това е, че поради техния уседнал начин на живот и вродено миролюбие те се превръщат в основен обект за покръстване от страна на йезуитските мисионери. Божиите служители заместват златотърсачите в региона, след като към края на XVI век испанците най-сетне осъзнават, че Южна Америка съвсем не прелива от скъпоценни метали. Покръстените гуарани усвоили ценни практически знания от мисионерите и заживели в комуни, като по този начин се предпазвали по-резултатно от набезите на португалските робовладелци, които събирали работна ръка за кафеените плантации в Бразилия.
Както навсякъде се случва с южноамериканските индианци обаче, гуараните били масово покосени от привнесени европейски болести и затова броят на оцелелите до наши дни е минимален. Разбира се, днес те са допълнителна атракция на националния парк “Игуасу”. Човек може да ги види или в Пуерто Игуасу, или пред входа на парка, където предлагат за продан като сувенири техни автентични украшения, предмети от бита, лъкове, стрели и т. н.
След като и ние си купуваме по нещичко за спомен от индианците, продължаваме през джунглата към катаратас. С помощта на теснолинейка се придвижваме към изходните пунктове за достъп до каскадите. Стратегически разположени площадки, свързани със стоманени пасарелки, дават възможност да се наблюдават водопадите от различни височини, ъгли и разстояния. Така наречената Долна обиколна пътека стига на едно място до самия бряг на реката. От там тръгват вече споменатите “моторници на ужаса”, които влизат в Гърлото на дявола. Освен тях има и “нормални” лодки, които просто откарват туристите със заешки сърца на отсрещния остров Сан Мартин – от там по поредица от стръмни стълби се достига на хвърлей камък от втория по внушителност водопад – Салто Сан Мартин.
Стоим втренчени в падащата вода, която ни действа хипнотизиращо като огън. Не можем да откъснем поглед, въпреки че надигналият се вятър подема пулверизираните водни струи, които изригват от бушуващото дъно на врящия казан, и ги излива наоколо във вид на напоителен ситен дъжд. За секунди ставаме вир-вода. За наш късмет обаче слънцето в един момент успява да пробие сгъстилите се облаци и пред водопада се изписва ярка дъга.
Прояснението е кратко и скоро идва ред на ежедневния тропически порой. И без това сме мокри, та ни е все едно. Сега вода зашуртява буквално отвсякъде и в настъпилия воден сумрак няма как да не си помислим за библейския потоп, преди да тръгнем към изхода на парка.