Салто Анхел – полетът на водопада
Всеки полуподготвен играч на “Стани богат” ще направи очевидното предположение, че най-високият водопад на света – Салто Анхел, на испански, и Ейнджъл Фолс, на английски – е кръстен на небесния пазител на доброто, Ангела. Ала за разлика от дяволския мегаполис – Града на ангелите в Калифорния, или Лос Анджелис, името на супер зрелищния природен феномен във Венецуела няма никаква връзка с тези богопомазани същества. Тъкмо обратното: първооткривателят и кръстник на тази феерична летяща вода, американецът Джими Ейнджъл, е бил всичко друго, но не и ангел.
Житието на родения през последната година на XIX век авиатор и авантюрист, както и обстоятелствата около откриването на Салто Анхел изглеждат заимствани от първокласен холивудски сценарий. Приликите с Чарли-Чаплиновата “Треска за злато” например са фрапантни.
Пристрастен към адреналина в неограничени дози, задоволявайки своята зависимост, Джими Ейнджъл се озовава през 1922 г. в Панама Сити – свърталище на иконоборци и свободомислещи люде от всякакъв характер. Една вечер в бара до американеца сяда да изпие чашка карибски ром възрастен мъж с обветрено лице и треска в очите. “Говори се, че си можел да приземиш аероплан на монета от десет цента.” Джими безстрастно приема комплимента на непознатия, но от това, което по-нататък чуват ушите му, няма как да остане равнодушен.И на мен винаги ми е било трудно да запазя душевен неутралитет, когато гледам филм за водопада Салто Анхел с неговия невъзможен отвес и ефирен воден стълб, който сякаш излита от облаците. Затова, щом ми се откри възможност, не се подвоумих и си купих самолетен билет за Южна Америка.
За да стигне в сърцето на Венецуела по онова време, на Джими Ейнджъл му се налага да закупи цял самолет. Беловласият господин, който прекъсва вечерното му питие, се оказва професионален златотърсач от Аляска и на всеослушание заявява, че знае местоположението на планина от злато, скрита в джунглите по венецуелската граница с Бразилия. Съгласен ли е Джими да го откара по въздуха до там и колко би искал за тази услуга? Младият летец скептично свива устни, но свикнал на кръчмарски небивалици, не изневерява на правилата на играта: “Пет хиляди долара и съм твой!” Сумата е баснословна за тогава и всеки просто би му се изсмял. Обаче златотърсачът с чепатото име Маккракън невъзмутимо изважда пачка банкноти и плаща начаса искания хонорар.Не толкова гладко и не без пазарлък преминават моите преговори с Уолтър, който организира транспорт до Салто Анхел. Дори и днес, когато лесни съобщителни връзки минимализират географията, най-високият водопад на земята остава сред по-труднодостъпните забележителности на Южна Америка. До националния парк “Канайма” няма прокарани пътища и единственият начин да се стигне до там е или по въздуха, или чрез плаване с лодка срещу течението на Рио Карони.
Преспиваме в Сиудад Боливар, приятен град на река Ориноко, и на сутринта двамата с Елена се качваме в една петместна “Чесна”, която нездраво се закашля при запалването, преодолява земното притегляне и ни понася над гористото море на джунглата.Джими Ейнджъл и Маккракън също излитат от Сиудад Боливар и взимат курс право на юг. За тях, както и за нас, еднообразието на зеления килим долу скоро се нарушава от появата на необикновени геоложки формации. Обвити в изпарения, подобно на димящи вулкани, изпъкват отсечените форми на скалисти плосковърхи пирамиди с площ от по няколко квадратни километра, оградени от вертикални ръждивочервени стени, високи стотици метри. Индианците от местното племе пемон ги наричат тепуи. Такива гигантски вулканични образувания има само тук, в Югоизточна Венецуела, и в Западна Гаяна. Платовидната връхна част на повечето от тях е покрита с канари от черен пясъчник или тревисти мочурища, което прави кацането на летателна машина пределно трудно и опасно.
След едночасов полет нашата съвременна “Чесна” каца съвсем безпроблемно на късата бетонна писта в Канайма, индианско/туристическо селище на брега на едноименната лагуна. Чрез четири масивни водопада Рио Карао излива жълтеникавите си води в естественото езеро, преди да направи нов скок надолу посредством Салто Сапо и да се влее в Рио Карони. По всичко личи, че сме попаднали в земята на водопадите, но ни предстои още дълъг път, докато се доберем до подножието на царстващия над всички Салто Анхел.
Доста по-дълго летят Джими Ейнджъл и Маккракън в търсене на поредното южноамериканско Ел Дорадо. След няколко безрезултатни захождания самолетът приближава до изолирано тепуи и златотърсачът без колебание нарежда на пилота да кацне върху него. Джими Ейнджъл оправдава репутацията си и успява да приземи аероплана на сравнително равна скална ивица. Като слизат, ги посреща най-фантастичната гледка на света. Околовръст под екваториалното слънце блещукат тонове златна руда. Обезумели от откритието, двамата мъже почват да пълнят самолетчето със злато. Нямат много време, защото трябва да се върнат обратно в Сиудад Боливар по светло. Тогавашната навигационна техника е твърде примитивна, за да може да се лети в тъмнина. Чувствайки се милионери, Ейнджъл и Маккракън се прибират да нощуват в хамаците си край Рио Ориноко.
Без да сме внезапно забогатели, но превъзбудени от очакване за утрешния ден, и ние се подслоняваме за през нощта – на остров Анатоли в лагуната, точно срещу тътнещата водна завеса на водопада Еча. На другата сутрин заедно с нашия индиански водач Луис и още неколцина чужденци се изкачваме над водопадите до Упайта, откъдето с дълга като пирога дървена моторница се отправяме нагоре срещу течението на Рио Карао. Отначало плаването е развлекателно, напредваме бързо и погледът към извисяващите се наоколо тепуи е разбиващ. Ала след около два часа напускаме просторните спокойни води на Рио Карао и започваме да се изкачваме по тясното, насечено от стръмни бързеи корито на Рио Чурун. Четири часа продължава схватката с буйните плитки води на реката. Извънбордовият двигател изнемогва в усилието да изтласка лодката нагоре и слушайки истеричните му писъци, не ме оставя на мира опасението, че витлото изведнъж ще блокира и течението ще ни отнесе обратно, без да сме стигнали Салто Анхел. За чест на “Сузуки” и за наше щастие двигателят издържа на многочасовото изтезание.
Късметът на Джими Ейнджъл и Маккракън обаче се изчерпва по-бързо. Старият златотърсач се разболява от жълта треска и умира, отнасяйки в гроба тайното местоположение на златното находище. Разбира се, младият пилот знае приблизително къде се намира. Но само приблизително, което се оказва недостатъчно. До края на живота си през 1956 г., или повече от три десетилетия, Джими Ейнджъл неуморно продължава да търси изгубеното съкровище. Не успява да го намери, ала открива друго не по-малко природно чудо – динозавъра на водопадите, Салто Анхел.
При поредната си златотърсаческа мисия през 1935 г. безстрашният авиатор заедно с жена си и един приятел осъществява рисковано кацане върху Аюантепуи, най-обширната и висока планина в околността, но самолетът му затъва безнадеждно в блато. Докато търси начин за избавление, Джими Енджъл се натъква на пълноводен поток, който след късо разстояние скача в зейналата пропаст от главоломна височина. Никой не помни да е виждал толкова голям водопад по тия места. След като авантюристите се измъкват благополучно от капана на джунглата, те съобщават за откритието си на света. Предприетата по-късно географска експедиция установява, че водите на Салто Анхел политат от височина над хиляда метра, което естествено прави водопада най-висок на планетата (съвременните измервания сочат обща дължина 979 метра, от които 807 непрекъснат отвес).
Едва късно следобед успяваме да се изкачим до самото подножие на Салто Анхел и да го преоткрием за себе си. В графичната вечерна светлина падащата водна струя изглежда напълно безтегловна. Сякаш при свободно падане от такава колосална височина гравитацията е неспособна веднага да наложи своята воля и лишен от тегло, водопадът, падайки, полита. Но опиянението е за кратко. Приближи ли земята, нейното притегляне взима отново връх и прахообразните, разпилени като воал води на Салто Анхел с грохот се стоварват в основата на мрачната стена. Спим в хамаци на брега на Рио Чурун, обсаждани от пълчища екваториални насекоми. Със светлината на новия ден Салто Анхел ни показва друго лице. Пъстър и искрящ, отвесите му са обагрени живописно, а водите му, очистени от вечерната си заплашителност, политат ласкаво и някак невинно през бездната. Все едно рояк от ангели се спуска от небето.
Падащата вода действа хипнотизиращо за очите, също като горящ огън. Втренчен в неспирните струи на Салто Анхел, си въобразявам, че тук трябва да обитава и аеронавтският дух на неговия първооткривател, във вечен летеж сред вертикалния мир на своето откритие.
Според волята на Джими Ейнджъл след смъртта му неговите наследници пръснали тленната му пепел от върха на водопада.