проектът е некомерсиален
и е посветен на Герасим Величков - Джери, от приятелите му.

Споделете в социалните мрежи.

Публикувано: вторник, август 7, 2012 в 10:15 am.
В следните категории: Пътеписи, Пътешествия.
Можете да следите публикацията посредством RSS 2.0 feed, както и да коментирате.

Огнена земя – където свършва светът

В мрака на една безлунна февруарска нощ преди близо петстотин години Фернандо Магелан съзира тайнствен бряг, огрян от хиляди огньове. За иберийските мореплаватели, чийто флот току-що бил напуснал пределите на познатия дотогава свят, търсейки път на изток извън географските карти, тази гледка трябва да е била като извадена от Дантевия ад. Самата земя пред тях сякаш горяла. Преди да разберат причината за тези огньове (а тя е доста прозаична), европейските първооткриватели кръщават новата суша Тиера дел Фуего, или Огнена земя – несъмнено едно от най-образните и провокиращи въображението географски названия по глобуса.

Статистически главният остров на Огнена земя е най-големият в Южна Америка и е разделен на две горе-долу равностойни половини – аржентинска и чилийска. Иначе южното окончание на земното кълбо представлява огромен архипелаг с площ почти колкото Унгария, който в голямата си част е необитаем. Моряците на Магелан обаче извадили късмет и попаднали на тогавашните местни обитатели, индианците ямана и алакалуф, които се оказали универсални потребители на огъня. Твърде примитивни в развитието си, те нямали дрехи, а ходели само с парче отпред и за да оцелеят в безпощадния субполярен климат, палели непрекъснато и навсякъде огньове. Дори в канутата, с които се придвижвали в търсене на прехраната, имало огнища.

Поради трудните за навигация води и отблъскващите климатични условия индианците от Огнена земя не споделили съдбата на събратята си от по-привлекателните северни части на континента и били подминати както от конквистадорите, така и от йезуитите. Добрият шанс не ги съпътствал вечно и след залеза на испанската империя новосформираните независими държави Аржентина и Чили бързо насочили интересите си към Огнена земя, търсейки мегдан за териториална експанзия и национално самоутвърждаване. Къде поради вносни болести, къде от огнестрелно оръжие местното население поголовно оредяло между средата и края на XIX в., когато приключва т. нар. усвояване на труднодостъпната територия. Междувременно за повишаване на прираста сред индианците не помогнали нито новодошлите британски мисионери, нито притокът от углавни престъпници и други субекти с тъмно минало, след като аржентинското правителство превърнало Огнена земя в своя “Гулаг”.

Тъй като днес в Ушуайа – главния град в аржентинската част на Тиера дел Фуего – надали ще можете да срещнете туземен колорит като в Куско например, ще трябва да се задоволите с иначе разноликата пъстрота на туристическия поток, който се стича тук през южното лято. През последните десет-петнайсет години Ушуайа се обособи в търсен център на приключенски туризъм, експлоатирайки географското си положение като Fin del Mundo (Края на света) и La Puerta de Antartida (Вратата към Антарктика). Антарктическите плавания са изумително популярни напоследък и всеки сезон цели флотилии от туристически кораби с хиляди любители на полярна екзотика се отправят към вледенения континент именно от Ушуайа. Това, разбира се, е голям удар за местната икономика, но многолюдието и луксът някак опорочават митичния образ на Антарктика като последното непристъпно кътче на земята.

За разлика от аржентинците, които хвърлят много средства и ентусиазъм за благото на туризма, техните недотам обичани съседи – чилийците, изобщо не ги е еня за този икономически сектор в Огнена земя. Пристигайки в Пуерто Уилямс на остров Наварино – втория по големина остров от архипелага и изцяло владение на Чили, – не можехме да не останем удивени от внушителната природа и равнодушното отношение на местните към вопиющия потенциал на острова. Може би чилийското правителство смята, че едно солидно военноморско присъствие по тия “островчета на раздора” е за предпочитане. Та само преди 25 години Чили и Аржентина за малко да се хванат за гушата заради три необитаеми острова южно от входа на канала Бийгъл. Картечарските бункери по източното крайбрежие на Наварино напомнят и до днес за този пограничен спор.

От Пуерто Уилямс с плавателен съд може да се навлезе сред плетеницата от фиорди и тесни протоци, където се издига най-южният край на Андите – Кордилиера Дарвин. Макар и неособено висока, само 2400 м, тази планинска система се отличава с повсеместно заледяване, като множество ледници слизат направо в морето. Товарният кораб, с който пътуваме, не предлага особени удобства – спим на общи нарове като в плаваща хижа и се храним с екипажа, но затова пък усещането за приключение е неподправено. А като се прибавят сюрреалистичните ледникови форми, които ни съпътстват непрекъснато, както и страховития скален релеф, и ето че преживяването става паметно.

Обратно в Ушуайа най-напред отиваме в ресторант от типа “колкото можеш да изядеш” за фиксирана сума, в случая шест долара. Докато унищожаваме порция след порция от несвършваемата храна, обсъждаме защо заведенията “на корем” нямат почва у нас. Ами чисто и просто българинът ще ги разори на втората седмица…

Не изглеждат близо до банкрут многобройните туристически и транспортни агенции, обточили главната улица на Ушуайа. На другия ден с автобус на една от тях се отправяме на запад по брега на канала Бийгъл. Там се намира Националният парк “Тиера дел Фуего”. Интересно какви са били съображенията на създателите му да дадат специален статут точно на това място. Според нас цялото южно крайбрежие на Огнена земя спокойно заслужава да бъде национален парк. Навлизаме между големи езера, плискащи се сред стари гори от ленга, вид южна бреза, чиито разкривени от стихиите и времето стволове са обрасли в провиснали като чудовищни бради перести лишеи. А над дървесния пояс – наниз от остри чукари и стръмни ледници. Мястото е идеално за еднодневни преходи нагоре или пък ненатоварващи разходки покрай ръждивочервени торфища и язовирните градежи на “изпуснати”, неволно развъдили се тук северноамерикански бобри.

След като сме видели какво има на запад, идва ред да проучим крайбрежието на изток, където атракциите не намаляват. Пред самия Ушуайски залив едва се издигат от морето няколко свързани скали, наречени Исла де лос Лобос, или Островът на вълците. Сухоземни вълци в Южното полукълбо няма, но морски има. Южният морж се отличава с плътна гривеста козина около врата и затова испанските моряци го нарекли “лобо марино” – морски вълк. Няколко расови екземпляра се бяха пльоснали на побелелите от гуано скали, не обръщайки никакво внимание на сгорещената свада между група черни тюлени.

Следващата ни спирка е Естансиа Харбертън. Тук се намира (запазена) първата постройка от европейски тип на Огнена земя, съградена от британски мисионер около 1860 г. На плажа долу пък се натъкваме на писклива “пингвинерия”, както на испански се казват колониите от Магеланови пингвини. Този подвид е по-дребен от императорските пингвини в Антарктика, но и тези птици са не по-малко своенравни и забавни.

Времето ни изтича и трябва да мислим как да се прехвърлим от Огнена земя на материка. От Ушуайа тръгва автобус до Пурвенир в чилийска територия на западния бряг на острова, а от там на всеки два дни ферибот пресича небезизвестния Магеланов проток до Пунта Аренас. Допреди да потеглим, не си даваме сметка, че северната половина на Тиера дел Фуего е толкова различна от южната. Ако на юг пейзажът е богат и щедър към художествените стремления на фотообектива, на север климатът рязко се променя, а с това и природата. Тук честите валежи отстъпват място на сухи западни ветрове, превърнали местността в прегоряла степ, разнообразявана тук-там от оранжеви тресавища и обширни заблатени езера, в които, гонени от суховея, бягат бели безводни облаци.

След дванайсетчасово друсане по разбити пътища под матовата синева на прерийното небе привечер капнали стигаме Пурвенир. Имаме цял час до тръгването на ферибота, който за късмет трябва да отплава същата нощ, и решаваме да се поразтъпчем из градчето. Пътеводителят казва, че селището е възникнало в края на XIX в., когато Огнена земя става обект на кратковременна минитреска за злато. Неин инициатор е някакъв румънски авантюрист на име Юлий Попер, който, след като завършил минно дело не къде да е, а в Сорбоната, тръгнал да търси злато по широкия свят. Щастието му обърнало гръб в Сибир и в Канада, но в Огнена земя успял да постигне добив от килограм злато на ден. Основната маса от златотърсачите, тръгнали с него, била от Югоизточна Европа. Затова не успяваме да се изненадаме кой знае колко, когато на табелката с името на една от страничните улици прочитаме “Македония”. Явно българинът се е пробвал и накрай света.

Без да бърза, фериботът се отделя от каменния кей на закътаното пристанище, осеяно с полуизгнили рибарски гемии, и обръща на запад. В настъпващия мрак светлините на отдалечаващия се Пурвенир трептят с червеникав отблясък подобно на безброй огньове. Също като през 1520 г. – Огнената земя на Магелан. В пулсиращата мастилена вода зад борда през секунди лъсват изящните гърбове на стадо заиграли се делфини, изпровождащи кораба в нощта.

Leave a Reply

Всички коментари се публикуват след одобрение от редактор. Разглеждането на коментари се извършва в срок до 48 часа от момента на изпращането им. Ако не виждате коментара си веднага, не е необходимо да го изпращате повече от един път. Comments will be published after approval by the editor. Consideration of comments shall be made within 48 hours of submission. If you do not see your comment immediately, no need to send it more than once.