Алтиплано – живот в тънкия въздух…
Човешкият организъм е пагубно придирчив. За да функционира, са му необходими лабораторни условия без стряскащи температурни амплитуди и с неограничени количества плътен тлъст въздух. Човекоугодно, планетата Земя е осигурила всичко това в близост до своята повърхност. Ала почнем ли да се издигаме над нея – а за добро или за лошо човек страда от хронически стремеж да гледа към небето, нещата се променят и само след три-четири километра нагоре в атмосферата въздухът изтънява дотолкова, че ни заболява главата.
Древните цивилизации от Стария свят са се пръкнали до една на морското равнище и за дълго нямали директно съприкосновение с височината, считайки я за привилeгирована територия на надземния метафизичен свят. Чак когато завоевателското любопитство на Александър Македонски подтикнало античния човек през IV век пр.Хр. да прекрачи границите си, станало ясно, че в планината се живее по-трудно, отколкото в полето. След навлизането в днешните земи на афганистански Хиндукуш по време на военната експедиция до Индия, войниците на Александър Македонски започнали да изпитват необяснима слабост, придружена с главоболие и стомашни проблеми. Хроникьорите на похода може би за първи път в историята документират началните симптоми на височинната болест, както е описана и позната в днeшно време. Според тях причината за масовото неразположение вероятно се кореняла в зловонието на тайнствените високопланински билки, което насищало въздуха и поразявало човешкия организъм.
За древните цивилизации от Новия свят обаче, и по-точно от региона на Андите в Южна Америка, височината била техен дом и те добре познавали планинската болест. Намерили и профилактичен лек срещу нея – свещеното растение кока. И до днес миньорите, които продължават да копаят ценни метали в рудници, разположени до над 6000 м в Чили и Боливия, неизменно дъвчат изсушени листа от кока с цел да се предпазят от пристъпите на „сороче”. Разположено на територията на четири държави – Боливия, Перу, Чили и Аржентина, южноамериканското Алтиплано представлява не само високопланинската люлка на предколумбови култури, но и уникален географски феномен. Това е огромно плато със средна надморска височина около 3800 м, което има един-единствен аналог в света – Тибетското плато, могъщият похлупак на Азия. Приютено в снежните шепи на Андите, Алтиплано е сурова земя, където пътникът може да очаква всякакви несгоди. Но пък ще попадне в неповторима среда и ако отвори сетивата си, ще бъде богато възнаграден.
Ако сте прекалено нетърпеливи като мен и решите по въздух да стигнете до висините на Алтиплано, щом кацнете на най-високото гражданско летище на планетата „Ел Алто” в Боливия, неминуемо ще се почувствате остарели с поне трийсет години. Внезапно изложен на кислородна недостатъчност организмът губи присъщата си енергичност и дори най-елементарни физически действия изискват много сили и време, мисленето се забавя, възприятията се притъпяват. А това е само за добре дошли. Не след дълго настъпват първите симптоми на височинната болет – главоболие, гадене, сърцебиене, и трябва да се взимат мерки. Най-ефикасната е слизане на по-ниско. Ала нали сте кацнали на плато, заобиколено от шестхилядиметрови върхове… В случая намирате спасение в специфичната топография на боливийската столица Ла Пас, която започва от платото на 4100 м и се „изсипва” в каскада от сгради и улици по тясно дефиле до 3200 метра. Сигурно е излишно уточнението къде са разположени най-скъпите хотели в града…
Поучен от болезнения си опит, при второто посещение по тия омайни за мене места решавам да проявя повече предпазливост и от Арекипа в Перу взимам автобус за Пуно на брега на Титикака. Осемчасовото пътуване все пак дава възможност за частична аклиматизация и когато стъпвам на колониалния калдъръм в крайезерния град, стъпката ми, макар и вдървена, не прилича като на водолаз, а главата ми е сравнително бистра. Ширнало се на близо 3900 м, езерото Титикака се намира в северозападния край на Алтиплано. Както навсякъде на голяма височина, и тук въздухът грее, сякаш сам произвежда светлина. Неограничен от растителност и други естествени или изкуствени препятствия, хоризонтът задънва чак във веригата на Кордилиера Реал, очертаваща платото на изток. В южна посока далечината е безкрайна. Предстои ми да измина повече от шестстотин километра на юг до края на Алтиплано – там, където се събират границите на Боливия, Чили и Аржентина.
Най-старият културен пласт на Алтиплано принадлежи на предколумбовата цивилизация тиуанако, която се зародила по тия места още преди новото летоброене. Разцветът и разрастването на държавата в империя настъпва чак към III век сл.Хр. Апогеят на тиуанако продължил цели осем столетия. Но някъде към началото на XI век настъпили сериозни климатични промени в района, свързани най-вече с рязко намаляване на валежите. Цветущата цивилизация се сринала бързо и когато двеста години по-късно пристигнали новите владетели на Андите – инките, те заварили само запуснати мегалитни градежи. До идването на испанските конквистадори през XVI в. инкската империя властвала над Алтиплано. Ала негостоприемният климат не позволил на инките да създадат трайни селища. Както и преди основната етническа група тук си останала аймара. Изглежда тези индианци единствени успели да се приспособят през вековете към трудните условия на планинската височина. Днес два милиона от тях обитават пределите на своята родина – Алтиплано, като притежават паспорт на някоя от четирите андийски държави.
В нощния автобус за Уюни освен мен има само индианци аймара. Наближава краят на месец юни и ако в северното полукълбо хората ходят вече на плаж, на юг от Екватора, при това на 4000 м над морето, местните жители са навлечени с дебели пуловери и шапки от вълна на лама и алпака – овцата и козата на Южна Америка. Незнайно защо в боливийските рейсове няма отопление, вероятно просто се смята за разточителна глезотия, поради което нощните преходи през високопланинската пустош се превръщат в наказание. Както може да се предположи, в раздрънканото возило духа отвсякъде, а външната температура от минус двайсет градуса призори не се различава съществено от вътрешната. Бил съм на доста мразовити места, но по-голям студ от нощните автобуси в Алтиплано, не съм изпитвал.
Призори осъмвам край искрящо снежно поле. Тук е толкова сухо, откъде се взе тоя сняг? Мисленето ми е сериозно притъпено от грозния студ, та ми трябва време, докато съобразя, че това е просто сол. Една от основните характерни черти на Алтиплано са солените езера. Салар де Койпаса и Салар де Уюни са най-големите и най-смайващите – по средата има остров, обрасъл в допотопни кактуси, който прилича на сюрреалистична живопис.
Уюни е гранична гара с неизменния колониален площад и катедрала. Хората са по индиански сдържани и някои от тях предпочитат дори да не говорят испански, а само майчиния си език. Въпреки всичко успявам да се договоря с един да ме закара с джипа си до чилийската граница, която отстои на три дена каране по черни пътища. Не се бавим и тръгваме веднага, макар че още съм вкочанен от леденото нощно изтезание. Отначало подкарваме направо през солта. Скоро сушата зад нас изчезва и потъваме сред ослепителна белота. Часове се движим през удивителната ромбоидна симетрия на солните кристали, следвайки стари автомобилни следи, защото иначе ориентацията без компас е невъзможна. Чак късно следобед излизаме сред пъстрите скали на безлюдната вулканична земя. Ако до Уюни следите от човешко присъствие бяха пределно отчетливи, нататък ни съпровождат само рухнали миньорски постройки и диви животни. Отбиваме се до Лагуна Колорада – плитко езеро с абсурдно червен цвят на водата, причинен от наличието на странни минерали в нея. По алената повърхност вдървено като марионетки пристъпват дългокраки фламинго. Не бързаме да продължим. Великанските ни сенки се проточват навътре в езерото, разкъсвайки хладния покров на косите слънчеви лъчи. Нощуваме в нещо като работническо общежитие. Гощават ни с яхния от картофи и месо от лама. Доста жилаво е, но хранително. Изпиваме индустриални количества мате де кока – запарка от сухите листа на конфликтното растение, за да подсилим телесната си топлина и неутрализираме пристъпите на височинната болест.
На сутринта езерото е окаменяло като в приказките. Ледена кора навред е покрила водата и е хванала в плен стотиците птици, стърчащи на куц крак в безжизнен ступор. Постепенно светлината наедрява, въздухът се отърсва от мразовития си дъх и животът започва отново. Сега разбирам защо фламингото никога не застава на двата си крайника във водата. По този начин птицата си осигурява свободен крак, с който да разчупи нощния лед и да се измъкне от капана, без да е необходимо да чака замръзналата повърхност да се разтопи.Както и в предишните дни, продължаваме да срещаме многочислени стада от викуня. Наред с по-едрото гуанако, това е другият типичен за Южна Америка камелоиден вид, от който призлизат домашните лами и алпака. Час по час край пътя пробягват яко дим дългокраките сенки на южноамериканския щраус нанду. Окраската на перата му до такава степен се слива с околната среда, че ако птицата не се движи, просто е невъзможно да се различи. Такава защита не е гарантирана за лисицата зоро, която се стрелка като бакъреноръждив пламък между прашните трънаци в преследване на разни гризачи и друга плячка.
Мнозина смятат високопланинските плата за монотонни и подтискащи, ала за мене въобще не е така и направо не усещам как стигаме до подножието на шестхилядиметровия вулкан Ликанкабур. Класическият му конус се отразява в отровнозелените води на езерото Лагуна Верде. Тук е прекалено високо и студено и по бреговете не се забелязва никакъв живот. Веднага зад вулкана започва Чили. Не бързам да премина граничния пункт, който представлява ветровита дъсчена барака, кацнала на каменистия превал. Надолу хващам някакъв чилийски джип и за час слизам от върха на Алтиплано в натежалата от кислород нажежена мараня на пустинния оазис Сан Педро де Атакама.
Минаха три години и отново се върнах в Алтиплано. С Елена този път тръгнахме от Арика, крайбрежният град в най-северния край на Чили. Изкачихме се през изпепелената от безводие пустиня Атакама и достигнахме изострящата сетивата хладина на Алтиплано. Дни наред обикаляхме в подножието на димящи вулкани, спирайки край солени езера и в кирпичени, нереални селца с бели църквици и любезни обитатели, които ни даваха подслон и храна. Чувствах се щастлив, като на гости при стар познайник. Ала най-вече бях радостен, загдето неманифестираното фино очарование на тази навъсена земя, която на пръв поглед е направо отблъскваща, този път бе очевидно не само за мен.