Наска – геометрия за богове…
Човечеството никога няма да се примири със своята самотност. Колективната фобия, че Космосът е необитаем, за линейното човешко мислене изглежда не по-малко плашеща от неизвестната участ на собственото „аз” след биологичния финал на индивидуалното съществуване. Още от сумрака на своето осъзнаване човекът е бил психически смазан от тежестта на празнотата, сред която му е отредено да заживее. Единственият начин да оцелее и изпълни предназначението си е да даде воля на най-божествената си дарба – въображението, и да насели убийствения вакуум около себе си с обитатели за кураж и компания по предстоящия несигурен път. През различните епохи тези спътници в живота неизбежно са били променяни по силата на еволюиращата човешка фантазия – от аморфни духове и метафизични сили до рационални божества и свръхцивилизовани същества. Реалността на този паралелен свят винаги се е оспорвала, но имагинерният уют, който съзнанието чрез различни способи си подсигурява, за да олекоти конвулсиите на душата, никога не се е превръщал в заслужаваща кладата ерес. Основното е човекът да намира облекчение за страха, че е сам във Вселената.
Макар че като морално предизвикателство е маловажно, човечеството нито за миг в своя път не е преставало да мечтае за неопровержимо доказателство, че това не е така. Особено в модерни времена с възхода на материализма и заника на боговете, когато летящи чинии и извънземни цивилизации обсебиха човешката фантазия. А необходимото за новата планетарна митология съдържание естествено започва да се търси тук, на Земята. Древните цивилизации са оставили достатъчно мистериозни паметници, чиито произход и предназначение могат еднакво убедително да се тълкуват по разни начини. Списъкът е дълъг – като се тръгне от египетските пирамиди и се завърши с Мачу Пикчу. Ала по своята „извънземност” това, което ни е завещала предколумбовата перуанска култура Наска, е равносилно на философския камък за алхимиците.
От която и посока да пристигнете по суша в малкия оазис Наска, нищо не може да ви подскаже, че точно тук пустинята е с нещо по-различна от хилядите километри безнадежност, които опасват тихоокеанското крайбрежие на цялата южна половина от Перу. Но ако долетите със самолет, както първи сторил това американският антрополог Пол Косак през 1939 г., зрението ви ще полудее в напразен стремеж да обхване огромното платно от невиждани образи, изникнали под вас сякаш по вълшебен начин. В тази пустинна местност, наричана днес Пампа Колорада (Червеното плато), разположена недалеч от западното подножие на Андите и отдалечена само на петдесетина километра от брега на Пасифика, преди близо 3000 години се заселил народ, който се изхранвал със земеделие, създал оригинална система за напояване с минимално количество вода, точел красива керамика и се обличал в стилни тъкани.
Културата Наска достига апогея си между IV-V век пр.Хр. и шестото столетие от новото летоброене. През това време тези древни люде са сътворили най-голямото по мащаб художествено произведение на планетата. На площ от петстотин квадратни километра в грунда на пустинята е вдълбана мегаграфика, съставена от геометрични елементи и фигури в колаж със стилизирани изображения на хора, животни и разстения.За любителите на цифрите – правите са повече от 800 на брой, геоглифите – првоъгълници, триъгълници и трапеци – са около 300, а рисунките са близо 70. Между тях могат да се видят сложни композиции на маймуна с екстравагантно вита опашка, дълъг сто и осемдесет метра гущер, кондор с размах на крилата от сто и трийсет метра, паяк, делфин, колибри и един чудат хуманоид с глава като сферичен аквариум за рибки, когото туристическите гидове наричат „Астронавта”. Всички линии са направени по един и същ, пределно прост начин – методично отстраняване встрани на най-горния слой от каменистата повърхност, за да се покаже по-светлият, белезникав пласт отдолу и така да се получи контрастиращ щрих. Образуваните плитки бразди са дълбоки не повече от 20-25 см, широки по-малко от метър, а общата им дължина възлиза на стотици километри.
Колкото и да е титаничен в този случай първородният порив на човека да оставя диря след себе си въпреки всичко, въпреки своята тленност и абсолютна преходност на измисления от него свят, Наска едва ли щеше да грабне любопитството на съвременните поколения чак дотам, ако не се отличаваше с една съществена подробност. За разлика от пирамидите, храмовете, небостъргачите и прочие опити на човека да се преодолее гравитацията на омагьосания цикъл на живота и смъртта, творението в Наска е било незримо за своите създатели и техните потомци. Защо тези хора са хвърлили хилядолетен труд, за да направят нещо, което може наистна да се види и оцени само от небето?
Предназначението на геометричните символи и разчертавания в Наска остава мистерия до ден-днешен. Хипотезите обаче нямат край. Разбира се, най-известно сред широката публика е твърдението на неортодоксалния германски изследовател Ерих фон Донекен, че на Пампа Колорада са кацали космически кораби от извънземни цивилизации. Според него хората от културата Наска станали свидетели на това събитие и преди заминаването на пришълците решили да създадат своеобразен фар, ориентир (и аеродрум?) за бъдещи отвъдзвездни посещения. Как иначе създателите на тайнствената графика биха могли да осъществят своя проект, ако не са имали перспектива от въздуха?
Също от немски произход е най-върлият противник на Донекен и неговата извънземна теория за Наска. Това е археоложката с математическо образование Мария Райхе, която прекарва целия си зрял живот сред нажежените камъни на Пампа Колорада, търсейки отговор на загадката. Нейните анализи сочат, че всъщност Наска е една гигантска астрономическа обсерватория, като правите и другите геометрични елементи указват посоките на различни слънчеви, лунни и планетарни явления. Зооморфните фигури пък изобразявали формата на определени съзвездия. Така например паякът е Орион, а маймуната – Голямата мечка.
Заинтригувани от теорията на Райхе, през 70-те години на миналия век екип от американски астрономи вкарва в компютър данните от 186 прави и получава разочароващия резултат, че само 20 процента от тях имат потвърдена астронoмическа ориентация. Статистически това е твърде малко, за да не бъде прието за случайност. Стройната, математически обоснована теория на желязната германка, която умира на 95-годишна възраст в Наска, отива в архивите, но извънземната връзка на Ерих фон Донекен живее и до днес, печелейки множество привърженици. Успоредно с това броят на новите хипотези не намалява.
Джилбърт де Йонг разглежда геометрията на Наска в астрологически контекст и теоретизира, че това е древен зодиaк. Австралиецът Робърт Баст вижда в биоморфните и хуманоидни изображения върху каменното платно на Пампа Колорада мемориален комплекс, създаден като възпоменание за потоп, сполетял района. В коренно противоположна посока разсъждава професор Антони Авени, който смята, че поради хроничния недостиг на вода в своите земи, хората от културата Наска са изповядвали култ към водата и свързаните с нея божества, изграждайки сложен олтар за своето богопреклонение. Зигфрид Ваксман определя паметника за културен атлас на местната цивилизация, нещо като наски „Рибен буквар”. Немалко фенове има идеята на Георг фон Бройниг, че целият градеж представлявал гигантско спортно съоръжение, където са се провеждали ритуални състезания по бягане в чест на различни божества. Професор Федерико Кауфман-Дойг допуска, че това са магически линии и знаци, проектирани от шамани и гадатели за техните окултни занимания. Вървейки по следата на Донекен, канадецът Уолф Галицки обявява Наска за послание към земните жители, конструирано от техните извънземни гости, подобно на нашите послания към Космоса, монтирани на сондите „Пайъниър” при полета им извън пределите на Слънчевата система. След “Кода на Да Винчи” Херман Боси видя и в Наска секретен код, ключ към тайна информация и не на последно място сведения за звезда HD42807… Унгарският математик Золтан Зелко анализира геометрията на Наска и я сравнява с други древни места в Перу, стигайки до извода, че това не е нищо повече от географска карта на обширен район, включващ езерото Титикака…
Роякът от предположения не свършва до тук, но все пак къде е истината? Лично на мен доста ми допада модерната теория на антрополога Йохан Райнхард, който счита, че този разнолик геометричен и абстрактен дизайн е средство за еднопосочно общуване. Като основната му цел е да осъществи визуална връзка на създателите от културата Наска с техните богове, които ги гледат от небесата. Чрез практически експерименти е установено, че за древните обитатели на Пампа Колорада е било напълно възможно да изпълнят своя масивен проект от нивото на терена, без задължително да им е нужна перспектива от въздуха. А колкото до това, че самите те и идващите след тях няма да могат обгледно да съзерцават какво са сътворили (от съседните хълмове фигурите се виждат, но под много остър ъгъл), тази малка подробност едва ли ги е смутила особено. Важното е било, че изображенията се различават отгоре, че са прекрасно видими за очите в небето, към които е отправено тяхното послание. Никакви други обреди или молитви за вода и урожай, извършени от жителите на Наска, не биха могли да бъдат толкова красноречиви за силите горе, колкото тези могъщи знаци.
Не ще и съмнение, че на всички нас страшно би ни се искало твърденията на Ерих фон Донекен и неговите сподвижници някой ден да се окажат необоримо верни. Тогава живакът ще се превърне в злато и магията, тегнеща над изоставеното сред черния Космос човечество, най-сетне ще се развали. Със скоростта на летяща чиния благата вест ще стигне до най-затънтените дебри на Земята. Ето че в крайна сметка човекът не е сам във Вселената! Ала преди това да е станало неопровержим факт, скептиците като мен ще трябва или да се задоволят с някоя от по-неизвънземните теории за предназначението на колосалната пустинна гравюра в Наска, или просто да се любуват на нейната естетическа красота – без да си задават излишни въпроси.