Очакване за Андите…
Вероятно защото съжителстват с небесата, внушават ни комплекс за малоценност и направо казано, гледат с вледеняваща надменност на равнинната човешка действителност, планините навред по света се смятат от хората или за богове, или за демони. Във всеки случай за разлика от нормално мъртвата природа около нас на тях човек е вдъхнал живот и им е поверил своите най-силни страхове и надежди.
В Хималаите азиатците търсят напътствие как да укрепят своята духовна дързост. От Скалистите планини северноамериканските индианци очакват да получат благословия на своето съзряване, докато Алпите дават на европееца островърхия готически дворец, населяван с вещици и зли духове, от които трябва да се пазим. Не ще и съмнение, че планините въздействат като живи същества. Влизането в техните предели вкарва човека в диалог за неща, които нито с майка, нито с приятел, нито с бога си не би посмял да сподели. А получените потвърждения, отрицания или двусмислици – къде осъзнати, къде не – му дават основание да разчита, че онази планина отсреща винаги има какво да му каже, стига да е готов да я чуе.
Колкото и да са сходни, планините са страшно различни. Тъй като са най-дългата планинска система на света, Андите в Южна Америка имат многолик нрав – от сприхавите вулкани на Еквадор и съблазнителната ледена архитектура на тропическите Кордилери в Перу и Боливия през безнадеждната враждебност на чилийската Пуна де Атакама до равнодушието на Аконкагуа и яростта на Серо Торе и Фицрой в Патагонските Анди.
Като във всяко истинско очакване и аз чиракувах дълго, докато добия сетива и смелост да общувам с Андите. След като опитах от достолепното безстрастие на скучния, но най-висок връх на континента – Аконкагуа, после потънах във вулканичната мъдрост на Охос дел Саладо, за да се почувствам накрая като бито куче под кръвожадните ветрове на Патагония. Ала всяко съприкосновение с Андите, вместо да ме засища и уравновесява, ме зареждаше с ново очакване. Мине се, не мине година-две, и ето че изравям от библиотеката разговорника си по испански и се отправям на път. Този път за тропиците… но не карибските.
Андите са сборно понятие. Многоглавата планинска ламя на Южна Америка е съставена от накъсани индивидуални масиви, т.нар. Кордилери. Ако планините на юг от Тропика на Козирога са предимно изпепелени великански гърбици, прилични на безкрайни стада от вкаменени допотопни бозайници, застинали в хода на времето, тропическите Кордилери пък са гроздове от диаманти, изригнали в оргия от лед към висините. Поради обилните валежи и големите температурни амплитуди в Андите на Перу и Боливия се наблюдава феноменално, феерично заледяване, каквото не се среща никъде другаде по земята.
За първи път съзирам боливийската Кордилера Реал (Царската планина) от бреговете на езерото Титикака. В краткия преход от деня към владенията на нощта белите върхове на хоризонта са като жреци, свещенодействащи над вселената. На сутринта осъмвам в Ла Пас, столицата на Република Боливия, откъдето трябва да започне моята аудиенция с Царската планина. Кой знае защо от всички върхове наоколо най-силни чувства изпитвам към Илямпу – може би защото като малък лягах и ставах с един архаичен атлас на дядо ми, в който този връх бе удостоен със стратосферните 7248 м надморска височина и съответно коронован като най-високата точка на Южна Америка. Днес във времето на сателитни измервания Илямпу е принизен до “мижавите” 6368 м, но за мен той си остава Върхът.
С двама боливийци – Сесилио и Хасинто, които изкарват хляба си от планината, преспиваме в градчето Сората, където на сутринта товарим едно муле с храна за пет дни, с бивачни съоръжения и алпийски инвентар, и потегляме към Илямпу. Пътят ни се вие през терасирани ниви, засети с царевица и картофи. Минаваме през няколко селца с ламаринени покриви и нахилени деца, разминаваме се с преживящи стада от лами и по обед вече сме над гористия пояс. Нататък срещите ни с хора оредяват и вечерта ни сварва сам-сами сред планинската пустош. Не бързам да заспя през тази първа нощ в Кордилера Реал. Въпреки юлския мраз – все пак сме в Южното полукълбо и дори в тропиците, на 4500 метра над морето, зимата си е зима, – дълго се застоявам под небето, съзерцавайки четирите хипнотизиращи звезди, които очертават съзвездието на Южния кръст.
Изгревът на слънцето ни посреща с раници на гръб – нататък мулето не може да изгази през ледниковите морени, които са тежко изпитание и за нашите крака. Рано следобед стъпваме на ледника под стръмните склонове на Илямпу. На книга би трябвало да се изкачим до края на глетчера в подножието на северозападната стена на върха. Обаче сме капнали, спестяваме си усилието и вместо на 5500 м в удобна снежна котловина лягаме да спим 200 вертикални метра по-ниско между злокобно зейнали цепнатини. С падането на мрака студът оголва зъби, навличам всичките си дрехи и така се натиквам в спалния чувал. Със Сесилио се уговаряме да тръгнем за върха в два часа след полунощ, Хасинто ще ни чака в лагера.
В един часа примусът вече е запален и пием по няколко чаши мате де кока – традиционния чай в тия краища на света. После всички поводи за протакане са изчерпани и излизаме в кънтящия студ навън. Обвързваме се с две шейсетметрови въжета и Сесилио, който е професионален планински водач, повежда напред. Той вече е изкачвал веднъж Илямпу по този маршрут, но тъй като бивакувахме на ново място, сега не може да налучка правилния подход към началото на ледената стена. Пътеводителят твърди, че трябва да се движим по наклон с не повече от 65 градуса, а в действителност се налага да катерим пасажи от почти отвесен стъклен лед. Обвит в светлинния пашкул на челната лампа, единствената ми грижа е да забивам надеждно котките и ледените сечива в коварната повърхност. Времето и пространството престават да съществуват.
Въже след въже безпаметно пълзя нагоре, а кръгозорът ми е колкото на човек в асансьор. Фокусиран в тези два квадратни метра светлина пред лицето си, изведнъж разбирам, че нямам нужда повече от изкуствено осветление – някъде встрани се надига зората, с нея се прибира и чувството ми за реалност. Оглеждам се. Краят на стената е под носа ми. Докато ме осигурява, Сесилио ми подвиква насърчително: Vamos, amigo! Възприятията се възвръщат и установявам, че изгревът е прекрасен, сърцето ми гори от изнемога, прасците, парейки, пищят, ръцете пулсират отмалели, тялото живее… Пречистващите лъчи на слънцето обагрят съзнанието ми с опияняваща яснота.
Събираме се на седлото, откъдето започва полегатият югозападен ръб, водещ до връхната точка на Илямпу. Под краката ни тъмнее шестстотинметровата ледена фуния, по която току-що сме се изкачили, а наоколо Андите се събуждат за живот. Вече с по-малко усилия поемаме по гребена, осеян със сюрреалистични фигури – корнизи, козирки, снежни гъби, скулптрирани в пълно противоречие със законите на гравитацията. Упоен от адреналина на белодробната недостатъчност, отдавна съм забравил да следя висотомера, но чувствам, че небето се снишава към нас, докато земята отстъпва надолу.
Отпред се изпречва може би последно препятствие – двайсетинаметрово снежно възвишение с неочаквано голям наклон. Сесилио се опитва да го мине на прима виста, ала снегът е с консистенцията на захар и всичко се свлича под тежестта му. Пробва отново, мъчи се да забие дълъг клин за сняг. Напразно. Оглеждаме се за обиколен вариант. Зловещи козирки и навеища презрително тушират намеренията ни. Заравяме се пак в снега, но не можем да се вдигнем нито метър. Сещам се за висотомера. Показва 6340 метра. Остават ни 28 метра до края. Пренебрежимо близо или непостижимо далеч е върхът? Сесилио ме поглежда и аз неохотно кимвам. Скътаваме въжето на късо и обръщаме гръб. Надолу е лесно.
Месец по-късно, след солови изкачвания на по-леките върхове Илимани (6439 м) и Уайна Потоси (6088 м) в Кордилера Реал, се прехвърлям в най-алпийската планина на тропиците – перуанската кралица Кордилера Бланка (Бялата планина). Имам само броени дни до самолета за България и хуквам да си търся партньор из Уарас, изходния пункт за всички изкачвания в района. Неделя е, магазините са затворени и улиците пусти, а аз искам утре да тръгна. Споделям грижата си с един млад мъж, шляещ се на площада. Сядаме в отсрещното кафе и след половин час имаме план. Човекът на име Гробардо – добре, че не съм суеверен – е готвач по професия, но казва, че има приличен планинарски опит и се е качвал на избрания от мен връх Чопикалки (6386 м). Втурваме се да комплектоваме екипировка, купуваме храна и до вечерта сме готови.
На следващия ден с нас идва и младокът Хаиме, та да помага в носенето на багажа. Още по пътя към лагер 1 на 4800 м обаче се разбира, че мястото му е долу в града, на зъболекарския стол. Има масивен абсцес с яки болки и съм принуден през шест-седем часа да му давам по две таблетки седалгин-нео. Как да е, скърпваме положението. За капак на другата сутрин времето се влошава, нахлуват гъсти изпарения от джунглите и обвиват всичко в сивота. Все пак бързо се изкачваме по нацепен като буца сирене ледник до лагера под южното ребро на Чопикалки и зачакваме своя шанс.
Към три часа след полунощ Гробардо ме сръгва безцеремонно, за да съобщи, че навън има звезди. Ритуалът по приготовлението вече се изпълнява по ноти и след по-малко от час котките ни захапват леда по първата стръмнина над палатката. Движим се живо, макар че челникът ми играе номера и безвъзвратно угасва още преди разсъмване. Пипнешком продължавам, залепен за мъждукащата сянка на Гробардо пред мен. Накъде ли ме води този перуански готвач със страшно име?
Зората ни застига високо на гребена. Наоколо Уаскаран, Алпамайо и другите високи върхове на Бялата планина плуват като небесна флотилия над кълбестия слой от мъгла. Нищо че планинарството не му е занаят – Гробардо се справя перфектно и отдавна вече името му е престанало да ме тревожи. Явно дори и готвачите по тия места умеят нелошо да се катерят.
Към осем часа достигаме ключовото място на маршрута – стотинаметров ледопад, осеян с едри ледени блокове, прясно срутили се от сераците горе. За да разчиташ на относителна безопасност, отсечката трябва да се премине за отрицателно време. Тръгвам със сърце в гащите. Мъча се да бързам, но 6000 м височина не са Черни връх. Задъхвам се до причерняване, артериите ми кънтят като камбанария, очите ми се замъгляват от нечовешки страх. Миг преди да припадна, някакъв глас ми казва да спра. Разумът ми заговаря и начаса се успокоявам с мисълта, че шансът е едно на милион ледопадът точно в този миг да се стовари отгоре ми, след което благополучно издрасквам през смъртоносния лабиринт.
Нагоре наклонът се увеличава, редуват се стръмни снежни гърбици. Но краят се вижда и скоро излизаме под върховия купол на Чопикалки, който има абсолютно извънземна форма. Дотътрям се след Гробардо до тясната заравненост горе и се друсвам в снега. Крайниците ми ликуват от изнемощяла радост. Тоя връх трябва да го прекръстят на “Чупи-кълки”. Оглеждам се и забелязвам, че на двайсетина метра от площадката, където сме седнали, се издига раздвоение на върха, което изглежда с метър-два по-високо. Май тази ще да е най-високата точка… Готвачът потвърждава съмненията ми и предлага да идем до там. Ей го къде е, на две минути, но на мен изобщо не ми пука дали е най-високо или не. Андите ме допуснаха до себе си – това ми стига. А колкото до онова неутолимо очакване за висините, най-сетне проумях, че то може да се измери във всичко друго, но не и в метри.
януари 21st, 2019 at 4:42 pm
В крайна сметка знае ли се дали е отишъл до същинския връх на Чопикалки , който е бил на 20-тина метра от него ? Моля за отговор !